Спароу | Пленница на Звяра |

ПРОЛОГ

ТРОЙ

Параклис "Света Троица"
Южен Бостън, Масачузетс

ТИШИНА. НАЙ-ОГЛУШИТЕЛНИЯТ звук в човешката история.
Друго, освен туп-туп, потупването на моите обувки по покрития с мозайка под, не се чуваше. Затворих очи. С удоволствие се потопих за последен път в играта, която обожавах в детството си. Можех и със завързани очи да стигна до изповеданията. На тази църква  бях енориаш от деня, в който съм се родил. Тук са ме кръстили. Пак тук посещавах всяка неделна литургия. Именно в тоалетната на това проклето място се случи първата ми истинска целувка. Вероятно нямаше да мине много време, преди тук да бъде отслужена литургията за погребението ми, макар че с наследството на мъжете от моето семейство надали капакът на ковчега ми щеше да е отворен за сбогуването на опечалените с мъртвец.
   Три, четири, пет. Клепачите ми се отвориха. Точно на мястото.
    Там се намираше дървеното, правоъгълно помещение, където някога биваха погребвани всичките ми тайни. Изповеданията.
   Отворих скърцащата врата и примигнах, обонянието му улови мириса на плесен и на възкиселата пот на прегрешителите. Две години вече не бях направил нито една стъпка в посока да се сдобря с вярата. Откакто баща ми умря. Но предполагах, че и изповедта е като карането на колел - научи ли го човек, няма забравяне.
   Този път обаче събитията нямаше да следват обичайния си ход.
   Изповеданията беше старомодна, като част от старо модна църква, без никакви дизайнерски идиотщини, подходящи като за дневна, и разни там модерни измишльотини.
Класическо тъмно дърво покриваше ъглите, фина решетка разделяше свещеника и изповядващите му се, а над тях висеше разпятие.
   Настаних се на мястото си върху дървената пейка, задникът ми се паркира с тупване върху навършеното дърво. С моите сто деветдесет и три сантиметра приличах на великан, който се мъчи да се напъха в къщичката-мечта на Барби. Спомените ми от времето как като момче седя на това място, а краката му се люлеят във въздуха, докато разказвам на отец Макгрегър дребните си незначителни грехове, профучаха в ума ми, заплетоха се в кълбо от носталгия. Мисълта как само са натъкнали вече греховете ми щеше да докара на отец Макгрегър проблеми със стомаха. Гневът ми към него обаче беше по-силен от всякакви задръжки.
   Сгънах сакото от костюма си на пейката до мен. Да ме прощаваш, старче, но днес заминаваш да се видиш със създателя си, на когото от толкова години се молиш.
   Чух го как със стържене отваря преградата от своята страна и леко кашля. Прекръстих се и рекох:
- В името на Отца, Сина и Светия дух.
Столът му проскърца, тялото му се скова от гласа ми. Позна ме. Добре. Насладих се на мисълта за смъртта му, заради което някои хора можеха да ме вземат за психопат.
Само че това си беше чистата истина.
Изпълваше ме адски трепет. Бях чудовище, настървено за кръв. Целият бях отмъстителност, омраза, бяс и гняв.
-Синко. - Гласът му трепереше, но продължи по обичайния сценарий. - Откога не си се изповядвал?
-Престани с тъпотиите. Наясно си откога. - Усмихнах се, вперил поглед в нищото. Всичко на това място беше от проклето дърво. Не че бях очаквал да открия следите от работата на дизайнер по вътрешно обзавеждане, но мястото беше идиотско. Приличаше на вътрешност на ковчег. И със сигурност внушаваше такова чувство.
- Продължаваме ли? - Извърнах глава и навих нагоре ръкави. - Времето е пари.
- И изцеление.
Стиснах зъби, свивах и отпусках юмруци.
- Добър опит - замълчах, погледнах роклекса си. Времето му изтичаше. Моето също.
Тик-так, тик-так.
- Благослови ме, отче, защото съгреших. Преди две години убих човек. Името му беше Бил Крапти. Същият изстрелял куршум право в челото на баща ми и му пръснал мозъка, с което причини на семейството ми мъка и разорение.  Убих го с голи ръце. Дадох време умът на свещеника да смели споделеното от мен, после продължих:
- Отрязах му ръцете и краката, но така, че да не умре от кръвозагуба. Завързах го и насъсках глутница кучета за бой да се борят за крайниците му. - Гласът ми беше зловещо спокоен. - Когато всичко приключи, привързах тежест към кръста му и го хвърлих от търговския пристан в залива. Още се гърчеше. Оставих го да се задуши бавно и мъчително до смърт. Сега ми кажи, отче, колко пъти трябва за опрощение да повторя "Радвай се, благодатна Марийо" при убийство?

Здравейте.
За първи път пиша тук, а книгата е от
Л. Дж. Шен - Спароу
Съжалявам ако има много правописни грешки и се надявам да ви хареса историята. <3 <3