Да си играеш с огъня

Пищящото нещо ме посети

Вечерта седнах на удобния си стол пред бюрото с лаптопа в моята стая и започнах да се ровя из разни сайтове относно банши. Попадат на сравнително еднаква информация.

- Защо не спиш? - попита майка ми  след като влезе в стаята ми.

- Ти защо не спиш? - огледах се и се направих на ударена.

- Лягай си!

- Да, след малко.

- Веднага!

- Да, да. Ето, виж - спя.

Майка ми излезе от стаята. Отказа се от мен. Аз продължих ровене ми из интернета, но така и не намерих никаква полезна информация.

По едно време се отказах, защото много ме заболя гърба и отидох до хладилника за среднощна закуска. Отново чух писък. Нядавях се да е просто от липса на сън. И изведнъж го видях. Или по - скоро я видях. Беше момиче, изглеждаше малко по - голямо от мен, с рижава коса до кръста, много бледо лице и сиви очи. Изглеждаше тъжна, но и много красива. Надявах се да е от липсва на сън. Не, май не беше. Тя почука на прозореца. Какво да правя? Не исках да я ядосвам. Отворих ѝ.

- Ти си Тейла, нали? - попита момичето. Гласът ѝ беше ангелски. Недоумявах как можеше да пищи така.

- Да, ти си пищящото нещо, нали? - О, Боже! Казах го на глас.

- Да, банши.

- Това ли е името ти?

- Не, това е нещо като прякор. Името ми е Лилит.

- Ти ли ъм... посети Луна вчера?

- Не знам. Кой е Луна?

- Едно момиче с златисто руса начупена коса и сини очи. Малко по - високо от мен.

- Мисля, че да. Беше с нея вчера, нали?

- Да, защо я нарани или каквото там ѝ направи?

- Не съм. Вероятно е усетила енергията, идваща от мен.

- Каза, че е било смърт.

- Да, това е да си банши.

- Как си станала такава?

- Дълга история. Убиха ме, но вместо да умра се превърнат в човек, който усеща когато умират хората.

- Какво общо има това с писъците?

- Едно от нещата, които могат да правим. Повечето като нас използват посока си, за да подлудява враговете си и да го.

- Какво още можете да правите?

- Не можем да бъдем убити по конвенционални методи. Само златно острие може да го направи. Можем да летим. Притежаваме теракинеза и можем да ставаме невидими.

- Чакай, какво е теракинеза?

- Подобно на телекинезата, но нямаш пълната свобода. При телекинезата можел да правиш каквото пожелаеш с предметите, а при теракинезата - не. Ние можем например да разтърси цялата къща, все едно има земетресение.

- Няма ли да ме убиеш? Или ще си говорим? - понякога и аз се чудя какви ги дрънкам. Защо ми беше да питам?

- Не всички банши сме еднакви. Някои мислят зло, други само се чудят как изобщо са стигнали до тук.

- Изглеждаш тъжна.

- Знам, аз съм като сирена за смъртта. Как да изглеждам щастлива?

- Значи няма да ми хареса, че си тук?

- Предполагам.

- Кой ще умре?

- Нямам право да ти казвам.

- Не можеш ли да нарушиш това правило? Веднъж.

- Не, съжелявам. - каза тя и изчезна. Нямаше и следа от нея.

Качих се горе в стаята. Чудех се колко ли още такива баншита има? Колкото и да не ми даваше мир този въпрос не след дълго заспах.