Крадецът на целувки

12

Улф

Крачех из източното крило. Напред-назад.
Напред-назад.

За пръв път ходенето ми действаше толкова разкъсващо и влудяващо. Искаше ми се да изритам вратата и да се втурна вътре. Едва се събрах достатъчно, за да накарам адвокатът ми да изпрати писмо до Кристен, в което я заплашвах, че ще я съдя до последната й пара, ако публикува статия за мен. Знаех и че не съм в състояние дълго да й преча, за да не разпространи мръсотията, но дали ме интересуваше?
Изобщо. Не. Ми. Пукаше.
— Дай й време. – Стърлинг наблюдаваше всяко мое движение като шибана опашка. Сякаш насила щях да вляза при Франческа. Направих достатъчно поразии за цял един живот, Стърлинг.
— Колко време? – ревнах. Никакъв ме нямаше в цялата тая работа с отношенията.
Още по-малко познавах света и разните там чувства на девойките. Дори когато бях на нейната възраст, си избирах по- зрели жени. Те не ме вземаха на сериозно и затова не се налагаше да оправдавам някакви очаквания.
— Докато не се съвземе достатъчно, за да излезе от спалнята си.
— Седмици може да минат – изсъсках. Франческа вече беше доказала, че може дълго време да гладува. Ако неподчинението беше спорт, бъдещата ми съпруга беше достойна за участие в Олимпийски игри. Че и за медал.
— Следователно толкова време ще й дадеш – каза убедително Стърлинг и с кимване ми каза да напусна крилото на Франческа  и да сляза с нея в кухнята.
Не можех да излича от ума си кръвта между бедрата й, нито начина, по който те се движеха, сгъваха и стягаха под моите.
Умеех да разчитам хората. Така се превърнах в звезда в политиката, безукорен прокурор и един от мъжете, които предизвикват най-много възхищение в Чикаго. Което никак не се връзваше с факта, че ми бе убягнала девствеността на моята млада, изнервена годеница, на която бях предложил подслон. Бях така заслепен от бяс, когато си мислех, че е спала с Анджело, че не я чух какво ми говори. А тази умна, чувствителна, великолепна скандалджийка ми сервира тая здравословна порция смирение, като ме накара да изсърбам до последната капка всичко, дето надробих.
От километри трябваше да го видя. Произхождаше от строго италианско семейство, всяка неделя ходеше на църква. Просто е искала да я имам за по-опитна, да не ми изглежда наивно мишленце. За нещастие, свърши работа. Прекалено добре за нейния вкус.
Вината ми тежеше. Нахвърлих й се диво и тя ме посрещна, тласък след тласък, виждах очите й впити в моите, мълчаливите

й сълзи от ожесточение. Мислех, че е виновна и гневна. Не си дадох сметка, че прегазвам стени, които нямах право да събарям.
Традицията повеляваше при италианските сватби в Клуба женихът да покаже кървавите чаршафи от първата брачна нощ на своите равни. Не се съмнявах, че Артър Роси щеше да умре бавно и мъчително вътрешно, ако му изпратя чаршафите й шест дни преди сватбата. Не оставяха и капка съмнение какво се е случило. И доказваха, че Франческа е изстрадала всеки миг от него. Но някак въпреки най-долните ми намерения не можех да се насиля да й го причиня.
Оттеглих се в кабинета си, потиснах желанието да проверя как е. Не бях съвсем сигурен, че трябва да й дам време, но вече нямах доверие на инстинктите си, що се отнасяше до нея. Обикновено бях жестоко и пресметливо създание. През изминалия месец обаче на няколко пъти бях изгубил контрол, всеки път се случваше заради моята млада бъдеща булка. Може би най-добре беше да се вслушам в съвета на икономката си и да я оставя.
Избрах да работя у дома този ден, в случай че тя реши да излезе от стаята си. Франческа пропусна ангажиментите си и когато майка й дойде да я вземе, за да пазаруват за предстоящата година в университета, Стърлинг я отпрати, макар и с торта от моркови и обяснението, че Франческа страда от ужасна мигрена. Госпожа Роси изглеждаше смутена, докато шофьорът й потегляше. През прозореца на кабинета си я хванах как се мъчи да чуе дъщеря си по мобилния. Не успях да се насиля да изпитвам съжаление заради случилото се към никой друг, освен към бъдещата си съпруга.
Денят измина убийствено бавно, което си е обичайно за лошите дни. Всички срещи обаче, които организирах в дома си, се оказаха плодотворни и полезни. Успях дори да вмъкна конферентен разговор с отговорника си по връзките с обществеността и неговия помощник, което от седмици отлагах. Когато най-накрая излязох от кабинета, отдавна беше минало времето за вечеря.
Ядох в кухнята, избягвах пълния с обвинения поглед на Стърлинг. Тя седеше срещу мен, ръцете й лежаха в скута й, гледаше ме така, сякаш съм насилил бебе. В известен смисъл точно това бях направил.
— Някакви други велики идеи? Може би трябва да я върна при родителите й? — озъбих се аз, щом стана ясно, че Стърлинг няма намерение да спре да ме гледа.
— Това със сигурност не бива да правиш.
За пръв път Стърлинг ми говореше с подобен тон. Дори когато бях дете, не се отнасяше така с мен. Сега го направи.

— Повече няма да я чакам да излезе.
— Не биваше да чакаш и минута – съгласи се тя и отпи от моя скоч. Положението между мен и Франческа наистина беше тежко, след като Стърлинг беше решила да пие. От двайсет години не близваше алкохол.
— Тогава защо ми каза да чакам? – пернах чинията с печено и тя прелетя през кухнята. Разби се в стената.
— Исках да страдаш така, както и тя страда.
Стърлинг сви рамене, стана и излезе, остави ме да се пържа в мисли за онова, което бях направил, остави ме да страдам.
Налях си бърбън, щедро и с лед, и тръгнах към източното крило. Вратата на Нем беше затворена, отворих я с леко побутване и без да чукам, воден от навика, дори не помислих.
Опрях ръка на дъбовото дърво на вратата й.
— Разрешаваш ли да вляза? – Гласът ми беше решителен и строг:
Не исках разрешение за каквото и да било.
И никак не ми харесваше идеята да ми става навик. Никакъв отговор.
Притиснах глава към твърдата повърхност и затворих очи, вдъхнах следите от уханието й. Шампоана с аромат на мандарина, който използваше. Сладкият мирис на ванилия от лосиона, който правеше кожата й блестяща. Мисълта, че заради болката, която е изпитвала, се е наложило днес да отиде на доктор, изпепели ума ми, заедно с още по-притеснителна идея – Франческа не би ми казала, ако съм я наранил много. Очаквах да се вкопчи в остатъците от гордостта си. Същата гордост; която стъпках в гнева си и в стремежа си да си върна за нещо, което всъщност не се е случило.
Бутнах вратата, заварих годеницата си легнала напряко в леглото, вперила поглед в нищото. Проследих погледа й. Някакво петно на стената беше привлякло вниманието й. Едва примигна, когато влязох.
Тръгнах към нея, седнах на ръба на леглото и пих от бърбъна, подадох й го. Не обърна внимание нито на мен, нито на питието.
— Съжалявам – хрипливо казах.
— Махай се – простена.
— Мисля, че няма как да стане – признах откровено. – Колкото повече мислиш за случилото се, толкова повече ще ме мразиш.
— Трябва да те мразя.
Отново отпих от чашата си. Не възнамерявах да се защитавам. Поведението ми беше непростимо, без значение дали ми е казала, че е девствена, или не е.

— Сигурно, но и двамата ще страдаме, ако ме намразиш. И въпреки че си заслужих моя дял от страданието…
— Така е, заслужи го – прекъсна ме тя.
— Заслужих си го – съгласих се, гласът ми беше толкова мек, че не вярвах на ушите си, – но ти не си го заслужила. Не си направила нищо лошо. И може и да не съм добър човек, но не съм и лош.
Погледна към ръцете си, заразглежда ги, докато се мъчеше да не се разплаче. Фактът, че знаех как изглежда лицето на почти разплаканата Франческа, доказваше, че не съм бил идеалният годеник за нея.
— Защо не ми каза, че си девствена? Тя се изсмя и поклати глава.
— Ти вече си беше съставил мнение какво представлявам още преди да съм си отворила устата на бала с маски. И честно  казано, ми беше все тая какво мислиш за мен. Но вчера ти казах… Не, повтарях ти, че не съм спала е Анджело. Три пъти. Така че според мен по-уместният въпрос е защо ти не ми повярва?
Замислих се.
— Така ми беше по-лесно да не те харесвам.
— Какво съвпадение. Поведението ти ме накара да не те харесвам, с цялото си сърце.
Скръсти ръце на гърди, отвърнала поглед от мен.
— Отмина времето, когато не те харесвах, Немезида.
Не я мразех. Уважавах я. Дори повече, защото вчера не позволи гордостта й да се изпречи между нас. Коленичи само и само за да докаже истината. Че съм кучи син и че тя не лъже. Отнех чистотата й и знаех, че за да поправя бедата, трябваше да й дам част от моята собствена гордост.
Цена, която надвишаваше всичко, което някога съм бил готов да платя. Обезпечение, което да заделя за всеки случай, за да знам, че ще опазя годеницата си не само физически, но и в същото душевно състояние като това, в което беше преди тържеството за нашия годеж. Същата годеница, която беше притискала нежното си малко тяло в моето в зеленчуковата си градина всяка вечер и дъхът й секваше всеки път, когато
„случайно“ я докосвах долу през тъканта на роклята й.
— Вдигни ръце над главата — обърнах се към нея. Изви вежда, без да отклонява погледа от стената.
Ако не спреш да го гледаш, ще се наложи да ти дам добра причина да го правиш.
— Като например? – а, събудих интереса й. Това беше моята възможност.
— Като мой портрет в цял ръст.

— На това му казвам кошмар – промърмори тя.
А Стърлинг ще стои права до стола ми с някой от романите си в ръце.
Прехапа устна, за да потисне усмивка.
— Не си смешен, сенаторе.
— Може и да не съм, но имам страшно много време да открия що за хумор имаш ти. Искам да видя ръцете ти над главата ти, Нем.
Обърна се, за да ме погледне, очите й бяха две езера от нещастие. Нещастие, което аз бях създал, увеличавах го капка по капка всеки ден, в кой го я държах тук. Не отвърнах поглед. Изправих се очи в очи с последствията на своите грехове.
— Още ме боли – тя първа отмести поглед, сведе очи.
— Знам – прошепнах. – Довери ми се, моля те.
— И защо?
— Защото, ако спреш да ми се доверяваш, ще свършиш като мене, а това е окаяно съществувание.
Колебливо улови с пръсти ръба на таблата. Сърцето ми се сви при намека за подчинението й. Носеше същата обикновена, нежнолилава нощница, с която се беше покрила вчера. Падаше по гладките й, млечнобели бедра. Вдигнах ръка от коляното си и я сложих върху вътрешната част на бедрото й, няколко минути галих нежно чувствителната зона, за да се отпуснат стегнатите й мускули. В началото беше скована, но когато минах на другото бедро и разбра, че без нейно разрешение изобщо няма да продължа нагоре, започна да се отпуска в ръцете ми.
— Няма да ти причиня болка – уверих я и внимателно смъкнах бельото й по бедрата – в спалнята – довърших.
— Вчера го направи – напомни ми тя.
— Извинявам се. Занапред ще се старая да съм добър с теб.
— Каза, че ти е все едно дали на жените им харесва.
Казах го преди за малко да те изнасиля.
Не, погледнато строго от законова гледна точка, не го бях направил. Тя го поиска. Умоляваше ме. Коленичи, за да се случи. Но го направи, за да ми докаже думите си. И двамата знаехме, че преживяването за нея не беше приятно. И двамата знаехме, че й отнех нещо, което не заслужавах.
Погледът й срещна моя, когато разтворих бедрата й, плъзнах палци в нея и заописвах кръгове в чувствителната зона наоколо. Не бях се навеждал за никого, какво ли остава за някой от семейство Роси. И пред Немезида не се навеждах, просто доказвах своите думи. Че сексът е страхотно изживяване, ако се прави както трябва, ако и двамата участници са на една и съща вълна.

— Не мърдай ръце – наредих, гласът ми беше натежал от сласт. Видях как гърдите й се надигат и спускат в смесица от нетърпение и страх. Можех да се справя. Краката й трепереха от адреналина, преди дори още да е почувствала езика ми.
Вдигнах нагоре нощницата й и я метнах над рамото й. Розовите й и големи колкото монета зърна останаха открити.
Съсипващо великолепни. Греховно невинни.
Окончателно мои.
Вече лежеше пред мен напълно открита. Събух обувките си, чорапите, панталоните, сакото и ризата, накрая останах по черните си слипове „Армани“. Още нещо, което не правех често – да оставам гол пред жена. Сексът не беше удоволствие. За мен беше отдушник. С жените, с които бях, рядко го правехме в леглото, предпочитах бързите изпълнения и дори когато се случеше да сме в легло, веднага след връхната точка се махах оттам. Немезида наблюдаваше възбудата ми, в лазурносините й очи плуваха любопитство и ужас.
— Искаш ли да го видиш?
Кимна, изчерви се. Усетих как кръвта ми се разгаря.
— Искаш ли да ме видиш целия? Не бива да ме докосваш. Тази вечер е само за теб.
Преглътна, прехапала ъгълчето на долната си устна. Внимателно свалих слиповете и застанах пред нея напълно гол. Не помнех кога последно се беше случвало и се опитвах да убедя себе си, че идеята да се ожениш за някого те принуждава да поснижиш стените, което не означаваше, че ще бъдат разрушени. В годините, които ни предстояха, щеше да има много секс в банята и джакузито, под душа и пред огледалото. Нямаше значение дали щеше да ме види гол днес, утре или след месец. Приближих се до нея и легнах между краката й, улових лицето й в ръцете си. Наведох се и нежно я целунах, после отворих устата й и езикът ми потърси нейния, облизах ъгълчетата на устата й и всмукнах долната устна по начина, които я подлудяваше.
Мускулната й памет се задейства на мига и тя си спомни всички целувки преди снощи. Простена, отговори на предложението ми за мир, като махна ръце от таблата и проследи челюстта ми с пръсти.
Улових китките й и поставих ръцете й отново на таблата.
— Търпението, Нем, е добродетел.
— Каквато не притежавам – за миг забрави, че ми е бясна, усмихна се като момиче, каквато си и беше.
— И която ще трябва да усвоиш като съпруга на сенатор. – Погъделичках я под брадичката – така пък действах аз, – след

това я зацелувах отново с повече всеотдайност, страст и огън. Прие ме безрезервно, целувките ми описаха пътека надолу по врата й, между гърдите й, преди да стигна до зърното на едната й гърда и да го всмукна. Усетих как набъбна и го подръпнах със зъби леко, за да не я изплаша. Тялото й все още потреперваше от страх. Преместих се към другата й гърда, с палец потривах зърното, което вече бях смукнал, и когато усетих отговора на тялото й срещу моето, близнах с език мястото около него и направих така, че студеният ми дъх да мине над чувствителната й, влажна кожа. Потрепери срещу мен, ново стенание се отрони от устните й.
Франческа беше плаха, но не се съмнявах, че въпреки калпавото въведение в секса, което й поднесох, тя ще се окаже много схватлива ученичка.
Плъзнах езика по пътеката между гърдите й, пъхнах го в пъпа й, след това покрих с влажни целувки вътрешната част на бедрата й, точно над женствеността й. Видях петната по бедрата й и разбрах, че това са следите от вчера. Реших да вкуся тях и семето си по кожата й с ясното съзнание, че е изключително нехигиенично, но не можех да я помоля да си вземе душ. Не и заради мен. Простена и се изпъна към лицето ми, кокалчетата на ръцете й побеляха от усилието да не ме докосва.
— Стой мирна.
— Съжалявам. – От чувствените й устни се отрони звук, който много приличаше на смях.
Хареса ми начинът, по който ми отвръщаше въпреки крайно противното ми поведение към нея досега. Намирах го за проява на смирение. Показваше, че притежава смелост и й стискаше да се изправи лице в лице с мен в леглото въпреки всичко. Хареса ми и невинността й. Не беше махнала окосмяването долу, нито се беше подготвяла за секс. Пъхнах ръце под полукълбата й, повдигнах я и езикът ми се насочи към сърцевината й. Видях зачервяването и подпухналостта, останали от действията ми предишната вечер, и се възненавидях със стръвта, която пазех за баща й.
— Вкусът ти е прекрасен – дрезгаво казах.
— О – задъхано и пронизително отговори, – това е… майчице.
Да.
Пъхнах език в гънките й. Повече от десет години не бях го правил за жена, но ако имаше жена, която си струваше да бъде вкусена по този начин, това беше бъдещата ми съпруга. Тялото й, първоначално свито, се отпусна. Разтвори още по-широко бедра  и ме остави да пъхна език още по-дълбоко в теснината й. Напрегната беше съвсем очаквано, предвид преживяното от

вчера, – все още изключително тясна. Представата как отново, и то съвсем скоро, потъвам в нея ме възбуди още повече. Чувствах се набъбнал и пулсиращ.
Отначало движех езика си по нея, после няколко пъти го пъхнах вътре. Тя простена, тялото й се разтърси от удоволствие, все повече се отпускаше и отдаваше на насладата, която изпитваше. Гледаше към мен с едно око. Бедрото й допираше лицето ми. Несъзнателно се мъчеше да намери езика ми. Зърната на гърдите й бяха толкова твърди, че не можех да им устоя, ръцете ми ги галеха. Долу устните ми я притискаха, смучеха и подръпваха безкрайно, усещах кога наближава върха и го отлагах. След двайсет минути реших, че вече може да стигне до него. Сключих устни върху малката ядка и я всмукнах толкова силно, че извика. Пред погледа ми тръпки обхванаха тялото на Франческа, когато първият й оргазъм премина през нея. Ръцете й пуснаха таблата на леглото, намериха косата ми и здраво се впиха в нея. Усетих скалпът ми да пламва, но не се смилих. Пресегнах се към чашата с бърбъна и извадих кубче лед, облизах алкохола и го плъзнах в отвора й между наранените устни, вече подръпвах по-леко клитора й, довеждах я до нова кулминация, която я връхлетя и я накара да стене толкова силно, че малко оставаше прозорците да затракат.
Имаше още два оргазма.
— Ще ме научиш ли как да докосвам мъж? – попита ме тя, когато свършихме, подпряла се на таблата на леглото. Лежах до нея, все още гол и възбуден.
— Не – казах равно. Мога да те науча как да докосваш мен. В този ти живот не се предвижда да докосваш други мъже, Нем.
Глупаво беше в този миг да се сещам за онова момченце, Анджело. Нуждата да го залича изригна от някакво тъмно и примитивно място в мен. Спестих й онази част от разговора ни, в която той я накисна и ме остави с убеждението, че наистина е преспал с нея. Достатъчно гадости беше преживяла през вчерашната идиотска вечер благодарение на благоверния си.
Уви чаршафите около себе си, вдигна брадичка, сякаш обмисляше какво да каже.
— Онова, което видя в градината… – поколеба се. Прииска ми се да й кажа, че е излишно да ми обяснява, но всъщност ми се щеше да разбера какво точно се е случило. Къде бяха изчезнали двамата?
— Баща ми ме принуди да говоря с Анджело. Бишъп дойде при теб и Анджело ми предложи да поговорим някъде, където да не се надвикваме с другите. Казах му, че тук не ми е неприятно. Май до снощи беше вярно. Той се разстрои и си тръгна. Тръгнах

нагоре към моята стая, братовчедка ми ми разказа как го видяла да се вмъква в една от стаите за гости с оная руса репортерка, която искаше да притисне Бишъп за интервю.
Кристен.
Вещицата ме беше изиграла, а Анджело й беше помогнал. Чудех се минава ли им през ума докъде мога да стигна. За този свой малък номер щяха да ми платят. Анджело си падаше по Франческа, Кристен – по мен, много лошо и за двамата. Един за друг си бяха.
Франческа задъвка кичур от косата си.
— Майка ми беше в моята стая. Видях я от градината и поговорихме малко.
Мълчание.
— Баща ми й изневерява.
— Съжалявам – казах. И съжалявах. Не за родителите й. Майка й беше позволила да я отделя от дъщеря й. Съжалявах заради Франческа, на която в рамките на няколко седмици й се наложи да понесе разрухата на семейството си.
— Благодаря.
В гласа й нямаше и следа от враждебност. Боже, беше сладка и само моя. Не само тялото й, ами думите й и смелостта й.
Знаех без сянка от съмнение, че занапред всеки ден ще се наслаждавам на вкуса на бъдещата си съпруга. Оставих чашата на нощното шкафче и се обърнах към нея, целунах я по челото.
Иди да вечеряш, Нем.
— Не съм гладна.
Раздвижи се и трепна. Все още я болеше, напомних си да кажа на Стърлинг следващата седмица всяка вечер да й носи топла влажна кърпа.
— На сватбата не бива да изглеждаш изпосталяла – скастрих я аз.
Тя въздъхна и извъртя очи.
— Какво има за вечеря?
Все още стоях гол до нея, пренебрегнал уязвимостта на позата си. Интимността беше твърде неловко изживяване за вкуса ми.
— Печени ребърца с аспержи соте. Намръщи се.
Май ще пропусна.
Какво момиченце само.
— Какво ти се яде?
— Не знам, вафли? Обикновено не съм по сладкото, но имах отвратителен ден.
Рязко си поех въздух. Поведението ми към нея беше крайно отвратително.

— По-надолу има ресторант, където ги правят. Големи и пухкави. Тръгвай. Чистият въздух май ще ни дойде добре.
— В единайсет часа – тя погледна към часовника на ръката си, прехапа неловко устни.
— Денонощен е.
— А! Хубаво. Заедно ли сме?
Леко я чукнах под брадичката й. Отново.
— Да. Заедно.
— Не ми приличаш на почитател на вафлите.
— И не съм, може пък, като се върна, да похапна от теб. Много време мина, откакто съм го правил, и често казано, никога не съм си падал по изпълнението.
Тя се изчерви и отмести поглед.
— Комплиментите ти са странни.
— И аз съм странен.
— Такъв си – дъвчеше долната си устна. – И от чертите, които не харесвам у теб, тази е последна в списъка.
Станах, облякох се без много-много да му мисля как. Почувствах се много, по-добре. Не така уязвим. Зад повече бариери. И тогава ми хрумна идея.
Утре е първият ти ден в колежа.
Франческа беше избрала да започне училище седмица преди сватбата, естествено. И двамата изпитахме облекчение, че не трябва да планираме фалшив меден месец. Когато сключвахме устното си споразумение, едва се понасяхме.
— Да. Вълнувам се – усмихна се леко към мен и изтича към дрешника, вмъкна се в една от роклите си.
— Кой ще те откара?
Нямаше шофьорска книжка и мразех родителите й, че не са си направили труда да я научат да шофира. За тях Франческа беше нещо като тропическа рибка. Великолепна в разкошния си аквариум, изобщо не си бяха направили труда да я подготвят за живота.
— Смайти, разбира се.
Разбира се. На кръвта ми все още й трябваше време да се насочи към главата ми.
— Час?
— Осем точно.
— Аз ще те откарам.
— Добре.
— Добре – повторих. Нямах представа какво ме е прихванало. Не за вафлите и не за това, че поисках да я откарам до университета. Досега й предлагах независимост само когато тя ме молеше за това и не го правех напразно, исках нещо от

нея. Ако тя направеше това, тогава можеше да има онова. На слизане по стълбището забелязах Стърлинг да седи до кухненската маса, четеше книга и се усмихваше. Готов бях да се обзаложа, че си умира от самодоволство, защото се бях качил горе да си върна благоволението на бъдещата ми съпруга. Избърсах устата си, след това с език заличих следите от устните на годеницата си.
— Нито дума – предупредих Стърлинг, когато Франческа отиде да си вземе жакета.
Тя заключи устните си с пръсти.
Франческа се появи на кухненската врата. Обърнах се, преплетох пръстите й с моите. Излязохме в беззвездната чикагска нощ.
— Злодею?
— Кажи, Немезида?
— Според теб дали Смайти ще ме научи да карам кола? Искаше си крилете обратно.
Имаше право. Знаех го, защото исках да я защитя от всички около нея. Включително от себе си.
— Зарежи Смайти, Нем. Аз ще те науча.



Франческа

В седмицата преди сватбата ни Улф идваше всяка вечер в спалнята ми.
Всеки път ме довеждаше до екстаз само с устни. И всеки път, когато достигах този връх, той всмукваше устните ми онези между краката – и по лицето му играеше дяволска усмивка. Понякога се отъркваше в стомаха ми през дрехите, след това се оттегляше в моята баня. Излизаше, целуваше ме за лека нощ и си тръгваше, а страните на лицето му бяха зачервени.
Една вечер ме попита дали може да свърши върху мен. Отговорих, че може, най-вече защото не бях сигурна дали означава това, което си мислех, че означава. Той се отри о мен и когато беше готов, извади пениса си и свърши между гърдите ми върху нощницата.
Част от мен искаше да си легне с него истински, за да му покажа, че му прощавам, защото колкото и неприятно да ми беше да го призная – и въпреки волята си, – аз наистина му бях простила. Но друга част от мен беше ужасена от идеята да правя

секс с него. Все още ме болеше от първия път и всеки път, когато той се триеше в мен, си спомнях ужасната нощ, когато беше проникнал с един тласък в мен. После потисках спомена и насила мислех за приятни неща.
Колкото и отношенията ни да се бяха подобрили след вечерта на тържеството по случай годежа, все още не бяхме истинска двойка. Спяхме в различните крила на къщата, предварително ми беше изяснил, че така ще си остане до края на живота ни. Насочваше вниманието си към мен само вечерно време. Вечеряхме, после всеки се прибираше в стаята. След час, в който си вземах душ и си слагах секси нощница, той чукаше на вратата ми и бях готова за него с отворени бедра и зажадняла за допира, езика и устата му там долу.
Чувствах се мръсна всеки път, когато бяхме заедно. Бяха ме учили, че сексът е начин да забременееш и средство да доставиш удоволствие на съпруга си, а не нещо, което ти самата трябва да желаеш да правиш често. Но не исках друго, освен да усещам устните на Улф между краката си всеки ден, по цял ден. Дори сега, когато ходех в колежа и полагах усилия да се срещам с нови хора, да се справям с програмата си, единственото, за което можех да мисля, е как устата му е заровена в мен, как тихо говори мръсни думи, безсрамни неща за тялото ми, които буквално ме изгаряха.
Не полагах усилия да си намеря приятели, нито да потърся нови възможности за общуване, да си създам самостоятелен живот. Исках да си напиша домашното, да посещавам всичките си лекции и да накарам Големия лош вълк да ме изпапка.
В деня преди сватбата ни Улф беше в кабинета си у дома, аз работех в градината, когато чух звънеца. Знаех, че госпожа Стърлинг е на горния етаж, чете някоя от своите съвсем не невинни книги (вече не бях в състояние да я съдя), свалих градинските си ръкавици, изправих се и тръгнах към къщата. През шпионката видях, че отвън заедно с охраната си стои баща ми. Пулсът ми се ускори. Дали не се опитваше да поправи грешките си?
Отворих вратата и се оказах изблъскана на една страна. Гърбът ми се удари във вратата, когато баща ми нахълта в къщата.
— Къде е? – гневно попита. Двамата му бодигардове го следваха. Свих вежди. Дори не ме поздрави. След всичко, което беше направил на тържеството по случай годежа ми – поканил беше най-долните типове в щата само и само за да омърси името на Улф, да не споменаваме как беше подтикнал Кристен и Анджело един към друг, дори насила не можех да се засмея на събитията. Какъв негодник!

Затворих вратата след тях и изправих гръб. Чувствах се странно уверена в своето царство. Изобщо не се заблуждавах по отношение на чувствата на Улф към мен. Но не се и съмнявах, че той никога и при никакви обстоятелства няма да се държи неуважително към мен в моя дом.
— Очаква ли те? – провлачих, докато се правех на тъпа. До гуша ми беше дошло от баща ми. Прекрачил беше границата с изневерите си и с това, че продаде дъщеря си на онзи, който даде най-високата цена. Оказа се себичен човек, допуснал семейството му да страда.
— Доведи ми го. Веднага – изсмя се зло баща ми.
— Имаш ли, или нямаш уговорена среща със сенатор Кийтън? – потиснах страха си и леко повиших глас.
Аз съм вятър. Силен, неуловим и вездесъщ. Не може да ме докосне.
Огледа ме от глава до пети.
— Ти коя си?
— Бъдещата съпруга на Улф Кийтън – осветлих го с престорена покорност. – Ти кой си?
— Баща ти. Ти обаче май си го забравила.
— Ами не се държиш като баща. Сигурно затова – скръстих ръце на гърдите си, не обръщах внимание на поаленелите лица на двамата му охранители. Баща ми, изглежда, беше пиян, олюляваше се леко, червенината по лицето му беше твърде силна, за да бъде обяснена само с лятата горещина.
Махна пренебрежително и нетърпеливо към мен.
— Не съм аз този, който се промени, Франческа. Ти взе да се развяваш из колежи и да ми дрънкаш как си щяла да тръгнеш на работа.
— Да си независим, не е заболяване – отвърнах през зъби. – Но не това е проблемът ти с мен. Проблемът ти е, че сега принадлежа на мъж, който дава мило и драго да те унищожи, а  ти вече не си сигурен дали все още съм на твоя страна, или вече съм на негова.
Ето това беше! Уловихме бика за рогата и макар че мислех всяка дума, която казах, истината в думите ми не намаляваше болката, която изпитвах. Той се приближи към мен и завря нос в лицето ми. Отношенията ни се бяха променили. Бяхме равни.
— На чия страна си, маскалцоне? – калпазаике. Така ме наричаше като малка. Винаги ме разсмиваше, защото приличаше на испанското мас калсонес. Още гащи.
Впих поглед в леденосините му очи, приведох се и в лицето му произнесох тихо:
— На моя, татко. Винаги ще бъда на моя страна.

Отново се изсмя зло, внимателно отметна кичур от челото ми.
Величествен както винаги, дори пиян.
— Кажи ми, филя*, не се ли притесняваш, че бъдещият ти съпруг те подтиква към образование и работа? Не ти ли минава през ума, че не възнамерява да те задържи и да се грижи за теб, затова взема мерки сама да отговаряш за себе си?
[* От италиански figlia – „дъщеря“, в случая съответства на изразяващото родителска обич обръщение „дъще“.]
Отворих уста, после я затворих рязко. Когато исках да се омъжа за Анджело, знаех, че баща ми винаги ще има власт над него. Анджело нямаше да може да се разведе с мен, да ме захвърли, да не се отнася към мен както подобава. Улф обаче не отговаряше пред Артър Роси. Не отговаряше пред никого.
— И аз си помислих същото – присмя ми се баща ми. – Заведи ме при него.
— Няма да… – подхванах, но млъкнах, когато чух зад себе си тежки стъпки.
— Артър Роси. Каква неприятна изненада – каза зад мен годеникът ми. Обърнах се и възненавидях пеперудите, които запърхаха в гърдите ми, когато той дойде. Възненавидях как се извисява над мен и колко по-внушителен е в сравнение с татко. И освен това презрях начина, по който ми прималя от вида му.
Улф слезе с нехайни стъпки по стълбището, подмина ме, сякаш не съществувам за него, и се изправи срещу баща ми. Впиха очи едни в друг. Разбрах, че нещо се е случило. Нещо далеч по- сериозно от номера на татко на тържеството за годежа ни.
— Нападнал си кея – изсъска баща ми и завря лицето си в това на годеника ми. За пръв път баща ми не владееше гласа си. В  него се чуваха хъхрещи тонове, сякаш някой мачка хартия. Лицето му беше подпухнало и зачервено, не приличаше на себе си. Последните седмици очевидно бяха богати на събития за тях двамата, но само върху единия тези събития бяха оставили отпечатък.
— Изпратил си ченгетата в момент, в който си знаел, че ще бъдем там. Тринайсет от хората ми са в затвора.
Улф се усмихна, измъкна кърпичката от сакото на баща ми и изплю в нея дъвката си, сгъна я, пъхна я, където си беше, и потупа джоба му.
— Там им е мястото. Франческа, махни се – заповяда ми той със стоманен глас. Не приличаше на човека, който всяка вечер идваше в спалнята ми. Нямаше и следа от мъжа, който ме беше завел да ядем вафли посред нощ и после, притиснал устни към сърцевината на женствеността ми, ме беше карал да стигам върха.

— Но… започнах.
— Изпратих я като уважително, добре възпитано момиче – тросна се баща ми към мен, – а виж я сега. Непокорна, отвръща и дори не изпълнява заповедите ти. Мислиш, че можеш да ме съкрушиш? Дори с невръстната ми щерка не можеш да се справиш.
Улф не сваляше поглед от него, ехидната му усмивка не слизаше от лицето му. Никакво внимание не ми обърна, когато поклатих глава обезсърчена и тръгнах обратно към градината. Сложих си ръкавиците и запалих цигара. Коленичих и на ум проклех и баща си, и годеника си, понеже и двамата се държаха с мен като с глупаво дете за милионен път. Нещо необичайно привлече вниманието ми. Провиждаше се в края на зеленчуковата градина. Ръждясала врата водеше към онова, което мислех, че е складовото помещение на къщата. Обгръщаха го клоните на плачеща върба, но разбрах, че наскоро някой е влизал през вратата, следите личаха по върбовите клонки. Станах и изтичах към нея, осъзнах, че към никакъв килер не води, ами към пералното помещение точно до фоайето. Двойноостъклените балконски врати вече не можеха да скрият баща ми и Улф. Чувах ги през тънката дървена врата. Не биваше да подслушвам, но реших, че си заслужава, след като те имаха тайни от мен. Притиснах ухо до вратата.
— Там, откъдето идвам, сенатор Кийтън, не хвърляме думите на вятъра, а споразуменията се зачитат изсъска баща ми. Дадох ти Франческа и все пак ти гориш от желание да унищожиш онова, което е мое.
— Май и двамата сме в едно и също положение. Имам едно куфарче, което ми беше откраднато, а сега по него са твоите отпечатъци мрачно се изсмя Улф.
— Няма връзка с мен.
— Мъжете от чикагския Клуб не се ли хвалят, че никога не нанасят удар в гръб и винаги казват истината?
— Никога не съм нанасял удар в гръб – предпазливо каза баща ми, – а случилото се в ресторанта беше злощастен инцидент, от който ирландците ще имат полза, щом си получат застраховката, убеден съм.
— Ами да поговорим тогава за случилото се в училището – продължи Улф. Там беше имало стрелба, нали? Чула бях нещо по новините, но знаех, че няма пострадали. Някакво разстроено психически момче, което прекалявало е видеоигрите, така съобщиха. Същия ден имаше спад на борсата и новината не успя да привлече голямо внимание.

— Какво за тогава? – Стисна баща ми зъби. Чух го ясно дори през затворената врата.
— Късметлия си, че още можеш да се разхождаш насам-натам, а не си в затвора със стрелеца – уточни Улф.
— Разхождам се, защото нямаш доказателства.
— Нито пък ги имаш за някаква моя намеса на пристана. Черешката на лайняната торта обаче не беше опитът за убийството ми. Не. Това беше калпаво свършена работа от истински аматьор. Черешката беше тържеството по случай годежа.
Задавих се. Баща ми беше организирал убийството на съпруга ми. А  съпругът  ми  дори  не  ми  беше  казал.  Запазил  го  беше  в пълна тапии и така беше защитил баща ми. Защо?
— Ти наистина ли сравняваш факта, че изпратих вятърничавата ми щерка с детската й любов на някакво тържество с вкарването  в затвора на тринайсет от моите хора – през стиснати зъби рече Артър Роси. За втори път повиши глас. Сблъсъкът с истински противник го беше променил, и то в лоша посока.
— Дъщеря ти нито е вятърничава, нито флиртува. Тя е жената, която скоро ще стане моя съпруга, и се уморих от неуважението, което проявяваш към нея. Освен това няма да ти го върна за това, че я тласна към друг мъж, и то човек, към когото е имала слабост като дете. Всъщност за всеки път, в който прекаляваш спрямо Франческа или рискуваш доброто ми име, както направи по време на тържеството, ще унищожавам по някоя част от империята ти. Пристана. Ресторант. Свърталище на покерджии. Списъкът е безкраен и разполагам както със средства, така и с време, за да го постигна, набий си го накрая в дебелата глава тя вече е моя. Аз решавам дали ще работи, къде ще учи и в каква позиция искам да я изчукам. Занапред няма да можеш да ме изключиш от уравнението. Не само разпределих на различни места доказателства за теб и се подсигурих с различни хора, но има и писмени инструкции, които предадох на доверени хора, така ще знаят какво да правят, в случай че се спомина без време.
Говореше сякаш искаше да ми стори ужасни неща. Но не му вярвах. Вече не вярвах, че ще постъпи зле с мен. През изминалата седмица беше поставял моите физически нужди над своите. Очевидно целеше да вбеси баща ми и ми беше все едно защо говори така. Ако наистина го беше грижа за моето достойнство, нямаше да се хвали със сексуалния ни живот пред баща ми по този начин. Чух нещо да се разбива – ваза или чаша
– и Улф се разсмя загадъчно.
— И коя е причината да си въобразяваш, че Бишъп и Уайт ще позволят да ти се размине?

— Фактът, че позволяват да ми се разминава. В тази игра аз хвърлям последната ръка. Или играеш по моите правила, или губиш ръката. Друга възможност нямаш.
— Ще отведа Франческа заплаши баща ми, в гласа му вече я нямаше оная ледена власт; с която обикновено говореше. Сподавих вика си. Сега ли искаше да ме отведе? Като че съм някаква играчка. Бях човешко същество, което по някаква необяснима причина все повече се привързваше към бъдещия си съпруг. Освен това никой мъж от Клуба нямаше да ме поиска  вече за жена, особено след като Улф ми беше отнел невинността.
Баща ми обаче не го знаеше.
И да го подозираше, все едно му беше.
Само че на Улф не му беше все едно. Той можеше да съсипе живота ми. Получил беше каквото иска. Доброто ми име, девствеността ми. Можеше още днес да сложи край на всичко. На баща ми нямаше да му трябва друго освен това унижение. Само от мисълта по тила ми се застича пот. Сякаш мина цяла вечност, преди Улф отново да проговори.
— Няма.
— И откъде си така сигурен?
— Обичаш Клуба повече от дъщеря си – просто обясни Улф. Отровна стрела се заби в сърцето ми. Затова хората са измислили лъжите, помислих си. Никое животно в природата не лъже. Истината беше безжалостна. Реже като нож, заравя физиономията ти в калта. Насилва те да погледнеш в очи действителността и да се справиш с нея. Да почувстваш истинското бреме на света, в който живееш.
— Ами ти? – попита татко. – Ти какво отношение имаш към дъщеря ми?
— Вярвам, че ще е удоволствие да я чукам и ще ми отива, когато ме държи под ръка, а като й изтече срокът на годност, ще я заместя – драговолно го осведоми Улф. Повдигна ми се. Усетих как стомахът ми се обръща. Канех се да отворя вратата и да се изправя и пред двама им. Как смееха да говорят така за мен? Но щом посегнах към дръжката, някой ме улови за рамото. Обърнах се в сумрачното помещение. Госпожа Стърлинг. Клатеше глава, малко оставаше очите й да изскочат от орбитите си.
— Вбесява баща ти – изрече тя, свела брадичка. Накара ме да я гледам в очите.
От другата страна на вратата се чу суматоха. Баща ми се разкрещя, проклинаше на италиански. Улф се смееше, предизвикателният му, гърлен глас танцуваше по стените и тавана. Чух как обувките на баща ми изскърцаха по мраморния под и разбрах, че охраната му го измъква, преди да е изпаднал в

още по-неловко положение. Вдигаха достатъчно шум, за да мога аз да се противопоставя на госпожа Стърлинг, без да ни чуят.
— Откъде знаеш? – избърсах гневните, парещи сълзи от очите си. Пак бях ревнала. Вече им изгубих бройката на дните, в които не бях плакала, откакто Улф влезе в живота ми.
— Защото познавам отношението му към баща ти и в момента омразата му към този човек е потъпкала привързаността му към теб. Но положението се променя, скъпа моя. Непрекъснато.
Госпожа Стърлинг ме извлече навън. Затвори тайната врата с премерени, внимателни движения, за да не ни чуе Улф. Огледа се, за да се увери, че пътят е чист, а после ме улови за китката и ме изблъска към павилиона. Постави сбръчканите си, синеещи ръце на хълбоците, накара ме да седна срещу нея. За втори път този ден се почувствах като наказано дете.
— Как може Улф да ме харесва дори малко, щом ненавижда с такава сила семейството ми? – прокарах ръка през косата си, искаше ми се да запаля цигара.
Госпожа Стърлинг погледна надолу, останала за миг без думи. Доводът ми беше много добър. Стегнатият й кок затанцува, докато се почесваше по главата.
— Той е на път да се влюби в теб, Франческа. Той ненавижда баща ми и само ме желае.
Миг мълчание, после отново заговори.
— Фамилията ми не е Стърлинг и не съм жената, която изглеждам. Всъщност мястото, на което съм израсла, е на няколко преки от твоя дом, в Малката Италия.
Вдигнах поглед към нея, навъсено. Госпожа Стърлинг италианка ли беше? Кожата й беше стряскащо бледа. Както и моята също. А също и на баща ми. Кожата на майка ми беше по- матова, но аз бях наследила гена на баща си. Още една причина да се страхувам, че Улф ме мрази. Мълчах, слушах я.
— Има нещо, което направих, когато бях млада и объркана, и това ме накара да започна на чисто. Трябваше да си избера фамилия, без значение каква, и избрах английската дума за чист, заради очите на Улф. Не се гордея с онова, което причиних на малкия Улф Кийтън, когато беше прекалено беззащитен и не можеше да се отбранява, но той ми прости. Сърцето му не е черно, както си мислиш. Бие с неистова вярност към онези, които обича. Така се случи, че… – госпожа Стърлинг примигна, задави се от думите си – всички хора, които обичаше, са мъртви.
Тръгнах напред-назад из павилиона, който гледаше към градината. Летните цветя грееха в морави и розови тонове. Зеленчуковата ми градина също беше станала чудесна. Влях живот в това малко парче земя и се надявах може би глупаво, –

че мога да направя същото с бъдещия си съпруг. Спрях, ритнах някакво камъче.
— Франческа, опитвам се да ти кажа, че сърцето му е преживяло доста удари. Той е коравосърдечен и зъл, особено с онези, които се държат лошо с него, но не е чудовище.
— Мислиш ли, че пак може да обича? – тихо попитах.
— Мислиш ли, че ти можеш! – отвърна рязко госпожа Стърлинг с уморена усмивка. Простенах. Разбира се, че можех. Но също така знаех, че съм безнадеждна мечтателка, на която й се носи противната слава, че упорства да види доброто в почти всеки. Баща ми го наричаше наивност. Аз го наричах надежда.
— Да – признах. – В сърцето ми има място за него. Той просто трябва да поиска да го заеме.
Откровеността ми ме разтърси. Не знаех защо бях толкова открита с госпожа Стърлинг. Може би защото тя бе направила същото, направила беше така, че да надзърна в нейния живот.
— Ами тогава, мое скъпо момиче – улови тя лицето ми в своите студени, покрити с изпъкнали вени ръце, – за да отговоря на въпроса ти, Улф е способен да изпитва онова, което ти чувстваш към него, но много, много по-силно. И чувствата му могат да са по-стабилни и много по-силни. Защото всичко прави едновременно всеотдайно и безукорно. И най-вече така обича.

Помолих госпожа Стърлинг да каже на Улф да не идва в спалнята ми тази вечер и той не дойде. И тъй като беше нощта преди сватбата, отдаде желанието ми да си остана в стаята на нервите. Настоял беше обаче госпожа Стърлинг да ми качи вечерят, а и да се увери, че съм я изяла.
Имаше вафли с кленов сироп и фъстъчено масло от ресторанта надолу по улицата. Очевидно не искаше сутринта на следващия ден булката му да припада.
Изобщо не мигнах.
В пет сутринта госпожа Стърлинг влезе в стаята ми в пълна бойна готовност и с песен на уста, заедно с цяло ято стилисти след нея. Клара, мама и Андреа също бяха дошли, измъкнаха ме от леглото. Бях като Пепеляшка, която малки перести създания и канарчета будят. Реших да оставя настрана факта, че баща ми е кучи син, а годеникът ми е безсърдечен човек, и да съм радостна на сватбата си. Доколкото зависеше от мен, в този живот щях да имам само един сватбен ден, който да отпразнувам. Хубаво беше да го изживея по най-добрия начин.
Облякох златисто-розова сватбена рокля на Вера Уан*, украсена с дантелени цветя и поли от тюл на плисета. Косата ми

се спускаше на пищни вълни чак до кръста, прихваната беше от тиара на Сваровски. Букетът ми беше много изчистен и само от бели рози. Когато пристигнах в църквата на Малката Италия, където трябваше да се оженим – като знак на почит към семейната ни традиция, – около мястото вече гъмжеше от ванове на медиите и десетки местни журналисти. Сърцето ми заби ускорено. Дори не бях говорила със съпруга си вечерта преди сватбата. Нямах възможност да се изправя срещу него заради ужасните му думи, които беше казал за мен пред баща ми.  Според тях той щеше да ме захвърли, когато остарея. Действителността завладя момента.
[* Вера Уан е американска дизайнерка от китайски произход, създателка на едноименната компания. Известността си дължи най-вече на своите сватбени тоалети. В последните години, освен линиите висша мода разработва и модели за средната класа.]
Не бяхме излизали на нито една среща (ресторантът беше извинение, не беше среща, и през цялото време, докато се тъпчех с храна, той работи на телефона си). Не си бяхме изпращали съобщения редовно. Никога не бяхме спали в леглото на другия. Никога не си бяхме говорили заради самата полза от говоренето.
Както и да се опитвах да го извъртя, връзката ми с Улф Кийтън беше обречена.
Извървях пътеката до моя безукорно облечен, гладко  избръснат годеник, който ме чакаше при свещеника с тържествено изражение. До него стояха Престън Бишъп и Браян Хач. Не ми беше убягнало, че Улф Кийтън няма истински приятели. Само близки по работа, от които можеше да има  полза. Аз също нямах истински приятели. Клара и госпожа Стърлинг бяха три пъти по-възрастни от мен. Андреа, братовчедка ми, беше на двайсет и четири, но тя присъстваше най-вече от съжаление. Работеше в салон и редовно се срещаше с мъже от нашите хора, въпреки че постоянно повтаряше, че не би позволила да я докоснат, дори да я целунат. Майка ми беше два пъти по-възрастна от мен. Това поставяше както Улф, така и мен в уязвима позиция. И двамата бяхме самотни и предпазливи. Наранени и недоверчиви.
Церемонията мина гладко и щом ни обявиха за съпруг и съпруга, Улф ме целуна целомъдрено по устните. Притесняваше се повече за светкавиците на фотоапаратите пред нас и държеше да се увери, че изглеждаме елегантно и спретнато, отколкото за първата ни целувка като съпрузи. Цял ден не си бяхме разменили и дума, а беше почти обед.

Пътувахме мълчаливо с кола до дома на родителите ми. Не бях сигурна, дали ако му спомена какво съм чула вчера, няма да се стигне до битка, а не исках да потушавам вече нажеженото настроение. След тържеството за годежа Улф беше изпратил списък с изисквания, които баща ми трябваше да изпълни, ако искаше да стъпи в къщата му. Естествено, къщата беше пълна с хора, които предварително бяха одобрени от съпруга ми. Анджело отсъстваше, но родителите му дойдоха, поздравиха ме кратко, оставиха подаръците си и веднага си тръгнаха. Гостите разговаряха, смееха се, поздравяваха ни, преди да се настанят на тържествената маса за приема, когато се обърнах към съпруга си и за пръв път му проговорих, след като вече бяхме официално обвързани.
— Да не си направил нещо на Анджело?
Думите ми бяха натежали от скрит смисъл. Първият ни разговор беше за друг мъж. Към когото до неотдавна копнеех. Съпругът ми продължи да се ръкува с гостите, да кима и да се усмихва широко, той беше публична личност.
— Казах ти, че няма да проявя и капка търпимост към Анджело при трети инцидент. Съжалявам дълбоко за погрешните заключения, които  си  извадих  по  отношение  на  това,  което  си правила с него, но е безспорно, че той се опита да прекрачи границата и да ухажва сгодена жена.
— Какво направи?
Улф се усмихна, погледна към мен вместо към борещите се за вниманието му гости.
— В момента го разследват за участие в делата на баща му. Няма защо да се притесняваш, скъпа, сигурен съм, че вече си е намерил добър адвокат. Даже с Кристен може да имат един и същ адвокат. Тъкмо я разкарах от настоящата й работа, защото престъпи почти петстотин червени линии и вече никой не й вярва.
— Заял си се със семейство от Клуба, така ли? – свих юмруци, едва сдържах гнева си. Примигна срещу мен, сякаш няма ни най- малка представа коя съм и защо изобщо говоря с него.
— Погрижих се да си получат заслуженото, за да се подсигуря, че повече никога няма да посегнат към нещо, което с мое.
Ау. Аз бях негова.
— Какво ще стане с него? – поех въздух. Сви рамене.
— Вероятно ще го изплашат до смърт и ще то пуснат. Кариерата на Кристен обаче официално е приключила. Не че трябва да те е грижа.
— Жалък си.

— Сладка си – промърмори той, гневът ми изобщо не го докосна, даже леко го забавляваше. Госпожа Стърлинг беше някъде сред гостите, вероятно снимаше, искаше ми се да е при нас, за да изиграе своята помирителна роля и да ми обясни поведението на съпруга ми в този момент. – И вече официално си моя съпруга. Знаеш, че трябва да покажем чаршафа с кръв, нали така?
Потреперих от думите му. Разчитах Улф да не се съгласи да участва в тази традиция, та той беше сенатор. Но забравих какво удоволствие му доставяше да тормози баща ми, а какво по- неприятно от доказателството, че е преспал с дъщеря му?
— Мисля, че след последния път не ми остана и капка кръв – усмихнах се над ръба на чашата с вино, в която пиех портокалов сок. Излишно беше мъжът ми да знае, че сокът е подобрен с достатъчно водка, че да удави и пудел. Благодаря ти, Клара.
— Не ти е в природата да обявяваш капитулация, скъпа моя съпруго. Уверявам те, че ако се постараем, ще успеем да осигурим и кръв.
— Искам развод – простенах, изобщо не приех на сериозно думите му, но не ги приех и само като шеговити.
Той се разсмя.
— Опасявам се, че си вързана за мен до последния ми дъх.
Или докато ме замениш с по-нов модел.
— Тогава да се молим той да дойде скоро.
С Улф прекарахме два часа на приема и се разделихме. Аз отидох в банята, където се борих дълго с огромното количество тюл от роклята. Справих се, но ми отне петнайсет минути да се измъкна невредима. Измих си ръцете, отворих вратата и тръгнах обратно към тържеството, когато от съседната стая чух шум от падането на някакъв предмет. Спрях, обърнах се към една от стаите за гости на приземния етаж. Намръщих се и тръгнах към шума. Само някой, който се е напил, да е посмял да съсипва къщата на родителите ми, как само щях да го подредя. Спрях пред отворената врата на стаята, ококорих очи от изумление, докато смисълът на сцената, която се разиграваше пред мен, стигна до съзнанието ми.
Майка ми лежеше на леглото, баща ми се беше надвесил над нея, по лицето му имаше пръски от слюнки. На пода лежеше разбита чаша за бренди. Той тъпчеше върху парчетата. Дебелото стъкло се пръскаше под подметките на обувките му и хвърчеше по килима.
— Какъв пример й даваш? Ти я подготвяш за големия й ден, а вчера тя пренебрегна баща си и ми отвърна грубо? Пред оня

сатана! Направи ме на глупак, а ти? Заради теб изглеждам идиот, понеже се ожених за теб.
— Прелюбодеец – ядно му отвърна майка ми.
Баща ми вдигна ръка, готов да стовари опакото й върху лицето й. Скочих в защита на мама:
— Не! – извиках и застанах помежду им. Мислех да избутам баща ми, но не бях достатъчно бърза, нито достатъчно силна. Зашлеви ме през лицето. Олюлях се и паднах до майка ми. При падането лакътят ми се заби в ребрата й. Едната страна на лицето ми пламна, очите ми защипаха. Болката се разпростря от врата към окото, изпитах чувството, че цялото ми лице е в пламъци. Примигнах и се полюшнах, изправих се, облегнах се на матрака, разтърсих глава. Божичко, как болеше само. Колко ли пъти я беше удрял? Преди и след като ме даде на Улф? Преди и след като тя беше разбрала, че й изневерява и се изправи срещу него?
— Уцели момента, Франческа изсмя се баща ми горчиво, към мен хвръкнаха парчета стъкло. – Точно навреме се появи, за да видиш каква каша забърка.
Майка ми се разплака на леглото, скрила лицето си в ръце от срам.
Не искаше да се справя с тази объркана ситуация, затова се скри в себе си. Вмъкна се на сигурно под слоевете самосъжаление и болка. След годините, в които беше изпълнявала ролята на покорна и съвършена съпруга, най-накрая беше рухнала. Сама трябваше да се изправя пред Артър. Да се противопоставя на онова, в което се беше превърнал заради изнудването на Улф.
Вдигнах поглед, изправих гърба си като струна.
— Колко пъти си я удрял досега? – усетих как ноздрите ми е разширяват, свивам уста от отвращение.
— Недостатъчно, за да я науча да се държи както трябва – отправи ми светкавично отвратителна усмивка и леко се олюля на място. Пиян беше. Даже по-скоро човек, понесъл страховито поражение. Вдигнах голямо парче стъкло като оръжие за защита. Знаех със сигурност, че едно от условията на Улф, преди да се съгласи да отпразнуваме сватбата си в дома на моите родители, е пълната забрана за оръжия. На входа имаше и метален детектор. Баща ми дори някъде наблизо да криеше оръжие, не му беше подръка.
— Истина ли е, майко? – Попитах я, без да свалям поглед от него. Както беше на леглото, тя подсмъркна вяло в знак на отрицание.
— Стой настрана, вига миа. Просто е ядосан заради сватбата, това е всичко.

— Хич не ме интересува, нека я продаде на черния пазар след неуважението, с което тя се държи към мен, откакто Улф я взе в дома си. Единственото, за което ме е грижа, е да не загубя уважението на другите и да се погрижа тия двамата да не ми докарат някакъв резил. – Баща ми нави ръкавите, сякаш се готви да ме обезоръжи.
Знаех, че говори искрено. Насочих парчето към него.
— Пусни мама. Да го уредим насаме.
— Няма нищо за уреждане тук и ти не си ми равна. Никакви въпроси няма да обсъждам с теб.
— Повече няма да вдигаш ръка на майка ми – гласът ми потреперваше. Исках да го помоля да прекрати опитите да убие и законния ми съпруг, но нека си го признаем – не беше моя  работа да се грижа за Улф. Той беше пределно ясен, че ни най- малко не го интересувам.
— Или… Какво? Ще изтичаш при съпруга си, така ли? Хапвал съм и по-големи, по-могъщи мъже от него за закуска, така че хич да не си помисляш да ми отвръщаш сега. Легна ли си с него, Франческа? Преди сватбата? – баща ми направи застрашителна крачка към мен. Свих се в себе си, но не отстъпих, размахах като предупреждение парчето пред лицето му.
— Направи ли му свирка, точно както правят всички малки идиотки в Чикаго, толкова тъпи, че се имат за различни? Изобщо няма да се изненадам. Винаги си била прекалено глупава за твое добро. Красива, но глупава.
— Татко! – креснах и с усилие овладях реката от сълзи, която се надигаше у мен. Как можеше да говори така? Защо все още ме болеше от приказките му, след като вече знаех, че той не заслужава нито моята обич, нито загрижеността ми?
— Пиян си – не бях сигурна на себе си ли го казвам, или на него. Страните ми все още пламтяха. Исках завинаги да залича последните петнайсет минути от ума си. – И си жалък.
— До гуша ми дойде и съм на ръба да съсипя живота ви – нахвърли ми се той.
— Майко, ставай – подканих я.
— Мисля да остана тук и да поспя – сви се по-нагоре в леглото като зародиш, все още беше с перлите си и зелената копринена рокля.
Да поспи. Прекрасно. Майка ми продължаваше да защитава съпруга си след всичко сторено от него. Поклатих глава, обърнах се и излязох от стаята, стиснала стъклото с такава сила в ръката си, че усетих как по ръката ми потича струйка кръв и цапа роклята. Отново отидох до тоалетната, почистих се и се уверих, че

няма следи, след това се върнах на тържеството. Ясно ми беше, че ако отсъстваме и аз, и родителите ми по едно и също време, това щеше да се превърне в рецепта за катастрофален порой от клюки. Несигурно се смесих с гостите, бях замаяна и се движех без посока, пренебрегвах загрижените и пронизващите погледи. Заварих госпожа Стърлинг на бара, опитваше някакви разядки. Хвърлих се в прегръдката й, без да обръщам внимание на малкия поднос с храна, който държеше. Подносът падна, по пода се пръснаха парченца от раци и яйца.
— Дали да не се качим горе? – едва си поемах дъх аз. – Трябва да ми помогнеш да си освежа грима.
Госпожа Стърлинг тъкмо отвори уста, когато силна ръка ме улови за рамото и ме обърна. Изправих се очи в очи с новия си съпруг; който се взираше от високо към мен през тъмните си мигли и присвити вежди.
За пръв път го виждах толкова гневен.
— Какво се е случило с лицето ти? – поиска да научи той. Вдигнах веднага ръка към лицето си, разтрих страната си и със смях прогоних смущението. За късмет, тонът му беше достатъчно овладян, за да не съберем публика.
— Нищо. Злополука.
— Франческа – гласът му омекна, той ме улови за ръка – не за лакътя, което беше още едно подобрение и ме издърпа в нишата между слънчевата стая и салона. Бях свела поглед към огромната си рокля, решена да не плача. Чудех се как ще оцелея цели двайсет и четири часа, без да се разрева.
— Удари ли те? – попита ме тихо, приклекна, за да се изравни с мен. Впери поглед в очите ми, вгледа се за още нещо, което не разчиташе по отпечатъка от ръката на баща ми, търсеше повод да направи онова, което искаше да направи.
— Без да иска. Искаше да удари майка ми. Застанах помежду им и отнесох шамара.
— Исусе – поклати той глава.
Отвърнах поглед, премигвах, за да прогоня сълзите.
— И защо те интересува, Улф? Същият си като него. Истина е, че не ме удряш, но непрекъснато говориш лоши неща за мен. Чух те, докато говорехте двамата как си бил с мен само за да спим заедно и мислиш да ме захвърлиш в минутата, в която вече не изглеждам добре до теб.
С крайчеца на окото си, видях как се изправя в цял ръст, стиснал ядосано челюсти.
— Не биваше да чуваш тия приказки.
— Не биваше да ги изговаряш. Каза куп отвратителни неща за мен.

— Дразнех го.
— Браво на теб. Така се е вбесил, че се опита да удари майка ми. Отчасти заслугата е и твоя. Баща ми е луд, а всеки свързан с него е в опасност.
— Никога не бих му позволил да ти вдигне ръка.
— Никога или само докато съм достатъчно хубава, за да бъда госпожа Кийтън?
— Никога – настоятелно повтори той. – Съветвам те да престанеш с глупостите. Ще останеш госпожа Кийтън до последния си ден.
— Не е в това въпросът – извиках, обърнах се и грабнах чаша шампанско за кураж, изпих я на един дъх. Той ми спести нравоучението. Огледах се. Гостите на приема оредяваха. Изгубила бях представа за времето след случилото се с родителите ми.
Колко е часът?
— Време е да си тръгват, за да можем да разчистим недоразуменията – отвърна Улф.
— А на практика? – намусено попитах пак. Той обърна китката си и побутна ръкава на сакото си нагоре, погледна своя „Картие“.
— Единайсет. Знаеш, че няма да си тръгнат, докато не ни изпратят до спалнята.
Въздъхнах. Такъв беше обичаят. Той ми предложи ръката си, аз я улових. Не защото примирах от желание да прекарам нощта с него, а защото исках всичко да приключи.
Пет минути по-късно сенатор Кийтън обяви, че се оттегляме в спалнята си. Хората заподсвиркваха, заръкопляскаха и се засмяха радостно, прикрили уста с ръце. Улф ми помогна да се кача в старата си спалня, която родителите ми бяха приготвили за сватбената ни нощ. Хората ни последваха, хвърляха сладкиши и припяваха пиянски, гласовете им бяха пискливи, а думите на песните им – завалени. Улф преметна ръка през рамо закрилнически, скрил зачервената и подпухнала от шамара на баща ми страна на лицето ми. Извърнах глава и съгледах родителите си да следват тълпата. Също ръкопляскаха, навели глави да чуят какво викат хората в ушите им. Майка ми беше усмихната широко. Високомерната усмивка също не слизаше от лицето на баща ми, сякаш все още светът е в краката му. Но знаех, че това е роля, и фактът, че го осъзнах, скъса нещо в мен.
Роля, на която се бях хващала като дете.
Летните ваканции, красивите коледни празници, публичните им прояви на обич по време на излизанията им в обществото.
Лъжи, лъжи и пак лъжи.

Улф затвори вратата зад нас, заключи два пъти за всеки случай. И двамата огледахме стаята. Огромното легло беше застлано с безукорно бяло бельо. Нарочно за случая бяха заменили двойното легло, на което спях. Повдигна ми се. Не само защото нямахме какво да им покажем – нямаше да има следи от отнета невинност в сватбената ми нощ, – но и от мисълта, че всички знаят, че тази вечер ще правим секс. Това беше смущаващото. Приседнах на леглото, пъхнала ръце под себе си, вперила поглед в роклята си.
— Задължително ли е? – прошепнах.
— Нищо не е задължително. – Отвори бутилка с вода и пи от нея, седна до мен. Подаде ми бутилката. Допрях я до устните си.
— Добре. Все още съм неразположена. Цикълът ми дойде ден след като взех хапчето за план Б – не знаех защо му разказвам всичко това. Просто го разказвах. И беше време да задам въпроса.
— Защо ме накара да взема онова хапче?
— Готова ли си за деца?
— Не, но ти не го знаеше. И честно казано, мнозина биха си помислили, че бебето е заченато в сватбената нощ. Защо толкова много държеше да взема хапчето?
— Не искам деца, Франческа – Въздъхна и потри лице. – Изобщо… Не искам.
— Моля? – прошепнах. Учили ме бяха, че мечтите задължително се градят на големите и силни семейства и винаги бях искала да имам и аз такова семейство. Улф стана и ме обърна гърбом към себе си, започна да разкопчава ципа на роклята ми.
— Детството ми не беше от най-щастливите. И двамата ми родители за нищо не ставаха. На практика ме отгледа брат ми, но почина, когато бях на тринайсет. Осиновителите ми загинаха, когато бях в Харвард. Връзките, както аз ги възприемам, са объркани и сложни. Полагам всички усилия да ги избягвам, освен ако не са служебни, защото в този случай нямам избор. Децата, по дефиниция, изискват най-сложните отношения и следователно са на последно място в плановете ми. Но разбирам нуждата ти да си имаш собствени деца, няма да те спра, ако искаш да си родиш. Само трябва да имаш предвид две условия. Първото, децата ги няма да са мои. Можеш да забременееш от донор на сперма. И второ, аз няма да играя никаква роля в техния живот. Ако избереш да имаш деца, ще се погрижа както за теб, така и за тях, ще имате някъде удобна и сигурна къща. Но  ако избереш да останеш с мен наистина да си с мен, никога няма да имаме деца, Франческа.
Прехапах устни. Не знаех колко още пъти само за един ден можех да преживея подобни унищожителни удари, какво ли

оставаше за месец. Все още не бях отваряла дървеното сандъче, последната бележка си стоеше в него непрочетена и причината  да не я прочета ми беше пределно ясна. Всяка бележка сочеше, че той е предопределеният за мен мъж. Но действията му доказваха, че не е той. Истината беше, че не исках да знам дали той е, или не е любовта на живота ми, просто защото сърцето ми също беше разколебано.
Известно време мълчах, той отиде до моя розов като за момиче дрешник и се върна с нощница и наметка. Подаде ми ги, осъзнах през замаяната ми от алкохола глава, че съм потънала в мислите си за нашата връзка, а междувременно той напълно ме беше съблякъл. Бях гола, само по бикини.
— Ще се върна след пет минути. Дръж се прилично.
Послушах го. Част от мен малка част от мен – вече изобщо не се интересуваше от нищо. Може и да беше правилно да нямаме деца. Ние със сигурност нито се обичахме, нито се уважавахме достатъчно, за да създадем деца. Той нямаше да идва с мен на прегледите при гинеколога. Нямаше да го е грижа дали е момче или момиче, нито да избира мебели за детската стая, нито да целува корема ми всяка вечер, както си мечтаех да прави Анджело.
Анджело.
Носталгия жегна сърцето ми. Анджело щеше да ми даде всички тези неща, че и повече. Той идваше от голямо семейство и искаше също да има свое голямо семейство. Говорили си бяхме за това, когато бях на седемнайсет и краката ни се люлееха на кея. Казах, че искам да имам четири деца, а той отговори, че късметлията, за когото ще се омъжа, ще се забавлява страшно, докато ги прави с мен. После и двамата се разсмяхме, аз го  тупнах по рамото. Боже, защо опия бележки сочеха към Улф? Анджело беше мъжът за мен. Винаги е бил.
Реших, докато пристягах копринената наметка в кръста, че първото нещо, което ще направя през седмицата, е да посетя клиниката и да си взема хапчета. Щях да приема начина на живот на Улф. Поне засега. Реших да уча, да имам кариера. Всеки ден щях да отивам на работа и да работя по цял ден.
Или може би щяхме да решим да се разведем и да бъда свободна. Свободна да се омъжа за Анджело или някой друг.
Рязко излязох от мечтанието, когато вратата се отвори и Улф влезе в спалнята, съпроводен от баща ми. Седнах на леглото, наблюдавах сцената. Долната устна на Артър трепереше, вървеше нестабилно. Улф здраво го държеше за лакътя, сякаш е наказано дете.

— Говори – властно нареди съпругът ми и побутна баща ми към пода пред мен. Баща ми падна на четири крака, но бързо се изправи. Поех изненадано въздух. За пръв път виждах баща си в подобно положение. Толкова уязвим. Трудно ми беше да приема какво се случва.
Още по-трудно ми беше да осмисля думите, които излязоха от устата му
— Филя мия, не съм имал никакво намерение да нараня красивото ти лице.
Звучеше изненадващо искрено, а още по-лошото беше, че сърцето ми се разтопи от гласа му за няколко секунди. След това си спомних стореното от него днес. Поведението му през целия месец. Станах и тръгнах към прозореца, обърнах им гръб.
— Сега ме остави да си вървя или Бог… – озъби се баща ми на Улф зад мен. Чух ги как си тръгват и мрачно се изсмях. Баща ми нямаше никакъв шанс срещу съпруга ми. Нито пък аз имах такъв.
— Преди да си тръгнеш, има още нещо, което трябва да обсъдим – подхвана Улф, а аз извадих пакет цигари от едно чекмедже, щракнах запалката си „Зипо“ и вдъхнах дълбоко. Отворих прозореца, позволих на черната нощ да погълне синия дим от цигарата.
— Спести ми гатанките грубо рече баща ми.
— Въпросът с окървавените чаршафи – завърши Улф.
— Разбира се – изсумтя баща ми зад гърба ми. Не ми се налагаше да се обръщам и да виждам какво е изписано на лицето му. – Предполагам, че си издоил кравата, преди да я купиш.
Чух звучен шамар и се завъртях на пети. Баща ми стоеше дръпнал се назад, опираше се на дрешника и държеше едната страна на лицето си с ръка. Очите ми се разшириха, устата ми провисна.
— Франческа все още не е готова – обяви със стоманен тон Улф. Зловещите му и спокойни движения бяха в остър контраст с думите, които току-що беше произнесъл. Пристъпи към баща ми, приближи се плътно и го улови за ризата. И за разлика от други, няма да докосна жена против волята й дори да носи моя пръстен на ръката си. Което ни оставя без избор, нали така, Артър?
Баща ми присви очи към него, изплю кръв върху обувките на Улф. Корав мъж беше Артър Роси. Виждала го бях в сложно положение, но за пръв път беше до такава степен изгубил почва под краката си. Мисълта, че не само аз съм безпомощна спрямо съпруга ми, ми подейства утешително, но се и изплаших от това му въздействие върху хората.
Улф отиде до черна чанта, поставена в края на леглото, отвори я и извади малко швейцарско ножче. Обърна се. Баща ми стоеше

висок и надменен въпреки тежкото си положение, в окаяно състояние, трябваше да се опре на нещо. Опря се на стария ми дрешник.
— Край с вас. И с двамата.
— Отвори си ръката – Улф не обърна внимание на заплахата, отвори ножчето и извади острието.
— Ти ще ме порежеш ли? – подразни го баща ми, устните му се изкривиха от отвращение.
— Освен ако съпругата ми не ми окаже честта да го направи вместо мен – Улф се обърна към мен. Примигнах, изпуснах дима, за да печеля време. Може би е истина, че вече няма да чувствам отчаяние и гняв заради тези двама мъже. Бяха унищожили живота ми, и двамата, всеки по свой начин. И го бяха постигнали с такъв успех, че наистина се чувствах съсипана. Така добре се бяха справили, че с плавна стъпка нехайно тръгнах към тях. Баща ми изглеждаше доволен, че Улф ще го пореже, но когато видя, че се приближавам към него, зъбите му изгракаха и устата му се заключи.
— Тя няма да посмее.
Едната ми вежда се изви в дъга.
— Момичето, което подари, няма да го направи, така значи! Аз ли? А може и да го направя.
Улф ми подаде ножа, облегна се на стената, аз застанах пред човека, който ме беше създал, в ръката си държах оръжие. Дали можех да го порежа? Взирах се в отворената длан на баща си, протегнатата му ръка, вперения му в мен поглед. По-рано вечерта с тази длан ме беше зашлевил. Същата длан беше вдигнал срещу майка ми.
Но това беше и ръката, която беше сплитала моята измита от Клара коса на плитки преди лягане. Същата ръка беше потупвала моята неотдавна на бала и принадлежеше на мъжа, който ме беше гледал така, сякаш съм най-ярката звезда на небето.
Пръстите, с които държах ножа трепереха. Едва  не  го изпуснах. По дяволите. Не можех. Исках, но не можех.
Поклатих глава, върнах ножа на Улф. Баща ми изцъка със задоволство.
— Ти завинаги ще си останеш онази Франческа, която отгледах.
Безгръбначна овчица.
Без да обръщам внимание на него и свиването в стомаха, което изпитах, отстъпих.
Улф взе ножа от ръката ми. Със спокойно лице улови здраво ръката на баща ми и направи вертикален разрез върху нея, плитък и дълъг. Рукна кръв, примигнах, отвърнах поглед. Татко стоеше на мястото и странно спокоен наблюдаваше как кръвта

тече от отворената му длан. Улф се обърна и издърпа бельото от леглото ми, после го метна върху ръцете на баща ми. Кръвта му напои чаршафите, докато ги притискаше към него.
— Бастардо* изрече баща ми. Копеле си се родил и без значение какви обувки и костюми носиш, такъв и ще си умреш.
[* От италиански bastardо – „копеле“.]
Гледаше съпруга ми с открита омраза.
— Ти си истинското копеле – изсмя му се Улф. – Бил си такъв още преди да станеш един от нашите хора.
Маичице. Очите ми шареха от единия към другия, мигновено ги насочих към баща ми.
Баща ми не благоволи да даде отговора, който беше дал на мен
– как родителите му загинали в катастрофа с кола, когато бил на осемнайсет, само дето не бях виждала изобщо тяхна снимка. Вместо това впи в мене присвитите си, индигови очи.
— Вендикаре ме – произнесе на италиански.
[* На италиански vendicare me.] Отмъсти за мен.
— Вземай чаршафите и върви по дяволите. Утре сутрин можеш да ги представиш на най-близките ти членове на семейството. Никакви приятели. Никакви наши хора. И ако изтече в медиите, ще направя всичко възможно лично да забия нож във врата ти… и хубаво да го завъртя – каза Улф, докато откопчаваше горните копчета на официалната си риза.
Баща ми се обърна и излезе от стаята, тръшна вратата след себе си.
Трясъкът отекна в ушите ми, докато проумявах новата действителност – омъжена бях за мъж, който не ме обичаше, но често се наслаждаваше на тялото ми. Обвързана бях с мъж, който не искаше деца и ненавиждаше баща ми.
— Аз съм на дивана. – Улф грабна възглавница от леглото и я метна на дивана до прозореца. Нямаше да сподели леглото с мен. Дори в сватбената ни нощ.
Отидох с бързи стъпки до леглото и загасих лампата. Никой не пожела на другия лека нощ.
Знаехме, че ще е поредната лъжа.