Крадецът на целувки

14

Франческа

Отне ми цял час да се отпусна зад волана.
Не само че се притеснявах от факта, че шофирам скъпоценния ягуар на Улф – тормозеше ме споменът как типовете на Бандини се блъскаха в кадилака отзад, – но и не се чувствах уверена в присъствието на съпруга си. Вечерта след сблъсъка с преследването прекара вечерта с мен, но снощи не дойде. Отивахме в къщата му на езерото. И там ли щяхме да спим в различни стаи, това ли беше намислил? Честно казано, нямаше да се учудя. Нямаше с кого да се посъветвам относно положението ни. Списанията Космополитън и Мари Клер бяха единствените ми източници на съвети относно връзката ни и прочетеното там не се отнасяше точно до темата за уредени сватби с жестоки, крайно недоразвити в емоционално отношение сенатори от двайсет и първи век.
Госпожа Стърлинг беше пристрастна. Казваше ми всичко,  което исках да чуя, само и само да съм щастлива със съпруга си. Майка ми пък беше прекалено заета със спасяването на собствения си брак, а Клара се доближаваше най-много до ролята на бабата, така че, да, не ставаше за съветничка по моите въпроси.
Можех да се обадя на Андреа, но се притеснявах да не се превърна в обект на милосърдие.
Постоянно бях без посока. Без никога нищо да схващам.
Затова бях потънала в мислите си по целия път до хижата на езерото Мичиган. Улф я нарече хижа, мислех, че говори за старомодна и скромна къщурка. Оказа се луксозна къща от камък и стъкло, с вана за къпане на открито и изглед към езерото, високи, дървени балкони и смайващо красива архитектура в рустикален стил. Къщата беше сгушена между черешови дървета и яркозелени хълмове, далеч от цивилизацията, но нямаше зловещата атмосфера на самотните постройки. Сърцето ми се изпълни от перспективата да прекарам известно време със съпруга си далеч от всички. Изпитвах и страх.
— Усещам как следва нова поредица от въпросите на Немезида? – Улф седеше кръстосал крака на мястото до мен и щракаше със „Зипо“. Дъвчех долната си устна, потупвах с палци по волана.
— Бил ли си влюбен?
— Що за въпрос е това?

— Ами такъв, на който искам отговор. Замълча.
— Не. Никога не съм бил влюбен. Ти?
Помислих за Анджело. След това се сетих за всичко, през което бях преминала заради любовта си към Анджело. Вече не знаех какво изпитвам към него, знаех само, че ако излъжех съпруга си, водена от страх, щеше да направи така, че да се озова в положението, в което беше майка ми в този момент.
— Да.
— Адски боли, нали? – Усмихваше се към гледката през прозореца.
— Да – съгласих се аз.
— Затова и се пазя от това чувство.
— Но също така те кара да се чувстваш прекрасно, ако е споделено.
Обърна се към мен.
— Не всяка любов е споделена. Никой не може да обича точно колкото другият го обича. Любовта е несправедлива. Винаги едната страна обича повече. И е най-добре да не си страната, която обича повече, защото тя страда.
Мълчанието ни се проточи, докато паркирах пред така наречената хижа.
— Но ти – обърна се той с високомерна усмивка, – ти си достатъчно умна, че да не се осланяш на любовта си.
Вече не обичам Анджело, глупако,  прииска  ми  се  да  изкрещя. Обичам теб.
— Именно затова те уважавам – добави той.
— Уважаваш ме, така ли?
Излезе, заобиколи колата и ми отвори вратата.
— Ако ще вадим разни работи, не ме карай да ти вадя комплименти, нека извадя други части от тялото си. Знаеш, че имаш моето уважение, Нем.

Хладилникът в хижата беше натъпкан с всякакви вкусотии. Прясно изпечени френски хлебчета стояха на плота. Веднага ометох две с местен ягодов мармалад и фъстъчено масло. Улф отиде да си вземе набързо душ, аз го направих след него. След душа мъжът ми натъпка шест кутии бира и шепа сладки в раницата ми и ми нареди да тръгвам с него на разходка. Челото все още ме болеше, устната ми се цепваше всеки път, щом се усмихнех, разбрах, че и ребрата ми явно са били наранени, когато са ме качвали на носилката, но въпреки това се съгласих.

Започнах да се чувствам озадачена относно общото ни решение да нямаме меден месец, когато той метна на рамото си раницата ми, която беше типична за момиче, и ме поведе по покрита с бетон пътека. Диви треви ограждаха виещата се пътека. Духаше вечерен бриз. Вятърът и езерото осигуряваха по-приятна от всяка симфония музика, а залезът на слънцето, което се спускаше сред виолетови и розови оттенъци зад хълмовете, беше великолепен. Вървяхме двайсет минути, когато забелязах друга дървена хижа по-нагоре по хълма, по който вървяхме.
— Какво има там? – посочих хижата.
Той прокара ръка през гъстата си тъмна коса.
— Да ти приличам на екскурзовод?
— Приличаш ми на човек, който се е вкиснал, сенаторе – подразних го. Разсмя се.
— Да проверим.
— Можем ли? Не искам да навлизам в чужда собственост.
— Каква си само строга в спазването на законите. Да споделяше и баща ти същото отношение.
— Ей – намръщих се. Той леко ме погъделичка под брадичката. Жестът все повече и повече ми въздействаше. Особено след като вече не вярвах, че Улф е безразличен към мен. Как да вярвам в безразличието му след начина, по който се беше държал вечерта, в която ме преследваха с колата.
— Стърлинг все ми повтаря да спра. Да не те приемам като едно цяло с баща ти, имам предвид. Трудно е.
— Често ли го правиш? – трепнах, когато ме улови за ръката и ме поведе нагоре по хълма.
— Напоследък не го правя.
— И защо?
— Защото сте съвсем различни.
Колкото повече се изкачвахме по хълма, толкова повече се задъхвах. Решена бях да продължа с разговора, за да отклоня мислите си от факта, че никак не съм във форма. Пренебрегнала бях ездата заради училището. Освен това на върха на езика ми пареше въпрос.
— Искаш ли да ми кажеш защо толкова мразиш баща ми?
— Не. Можеш да спреш да питаш веднага, защото денят, в който ще съм готов да споделя истината, никога няма да настъпи.
— Не си честен – нацупих се аз.
— Не съм и казвал, че съм такъв. А и не искаш да знаеш отговора.
— Може и да искам. Може наученото да ми помогне да разбера и да приема факта, че той се отвърна от мен.

Улф спря пред онова, което не беше хижа, ами боядисан в червено и бяло хамбар.
— Фактът, че се отказа от най-ценното си съкровище само защото съм се докоснал до него, е достатъчен да ти обясни защо не те заслужава.
— Но ти ме заслужаваш, така ли?
— Скъпа моя, там е разликата между мен и баща ти. Аз никога не съм твърдял, че те заслужавам. Просто си те присвоих.
Прехвърлих ръка през дървената врата на хамбара. Поклатих глава.
— Навлизаме в чужда собственост, Улф. Оставам тук.
Той прескочи оградата, отиде до хамбара, без да се обръща назад. До вратите беше струпано наскоро събрано сено. Мирисът на влажна пръст и онова, което инструкторът ми по езда предпочиташе да нарича пътни ябълки (конски фъшкии), се носеше из въздуха, разбрах, че вътре има животни*.
[* За разлика от традиционната организация на имота из българските земи и тези в съседство, при която различни постройки служат за прибирането на сеното за изхранването на животните, за различните животни (конюшни, обори, кошари и др.) и за съхраняване на житото за изхранване на хората (хамбар), в Северна Америка една голяма постройка служи както за сграда, в която зимуват домашните животни, така и за съхранение на сеното и храната за тях и на житото за стопаните.]
Чух как Улф подсвирква от вътрешността на хамбара и цъка с език.
— Красавица е тя.
— От две секунди не си до мен и вече флиртуваш – провикнах се аз, от усмивката на лицето ми ме заболяха страните на лицето. Разнесе се гърленият му, дрезгав смях. Притиснах бедра, някаква празнина в мен копнееше той да я запълни. Още същата вечер можех да правя любов с него. Божичко, исках да преспя с него вечерта. За пръв път от тържеството по случай годежа ни чувствах, че тялото ми е напълно готово да приеме съпруга ми. Повече от готова бях. Желаех го. И макар да беше почти невъзможно Улф да бъде разбран, едно нещо със сигурност знаех за него той също ме желаеше.
— Ела тук – гласът му прозвуча необичайно, чак стряскащо различен, като на младо италианче от онези, с които бях израснала. Начинът, по който изрече думите, ме накара да се вслушам, но след това поклатих глава и се присмях на себе си. Улф Кийтън беше от добро потекло. Покойният му баща беше

собственик на хотели, а покойната му майка съдия във Върховния съд.
— Ами ако ни хванат? – Усмивката ми заплашваше да разцепи лицето ми на две. Отвътре се разнесоха още подсвирквания в знак на възхищение. Свиреше с уста като хлапе от улицата, но танцуваше валс като аристократ. Никога нямаше да го разбера.
— Ще платим гаранцията — провлачи той. – Докарай хубавото си задниче тук, Нем.
Огледах се наляво и надясно, приведох се, мушнах се под оградата и на пръсти отидох до хамбара. Щом влязох, той ме улови за ръката и ме придърпа. Прилепи се към гърба ми и ме обгърна с ръцете си, насочил брадичка към едно от четирите отделения, единственото, което беше заето. Великолепна арабска кобила, напълно черна, с искряща бяла грива и опашка, се взираше в мен. Улф не преувеличаваше. От нея на човек му секваше дъхът. Примигваше насреща ми с красивите си малки и гъсти мигли. Притиснах ръка към сърцето си, усещах го как бие в гърдите ми. За пръв път виждах толкова красив кон. Очите й бяха спокойни и обичливи, сведе глава, прие искреното възхищение, което сигурно струеше от очите ми.
— Ей, момиче – тръгнах към нея, внимавах да вървя плавно и спокойно, давах й време да свикне с мен или да си промени мнението. Поставих ръка на муцуната й.
— Какво нравиш тук съвсем сама? – прошепнах.
— Изглежда ми в добро здраве – обади се зад мен Улф, беше се облегнал на отсрещната страна на конюшнята. Усещах погледа му върху гърба си.
Кимнах.
— Вероятно, но трябва да разберем чий е хамбарът.
— Харесваш ли я? – попита той.
— Да я харесвам? Обожавам я! Тя е сладка и нежна. Да не говорим, че е великолепна – прокарах ръка по челото й, почесах я около ушите и отгоре на главата. Тя ми позволи, сякаш ме е познавала цял живот.
— Напомня ми на някого.
— Само не ми казвай, че сега ме сравняваш и с животни – разсмях се и с изненада осъзнах, че очите ми са се насълзили. Представих си, че принадлежи на някое младо момиче. Тя самата изглеждаше млада. Вероятно бяха израснали заедно.
— Тогава с какво трябва да те сравнявам?
Улф се отблъсна от стената, тръгна към мен, аз продължавах да стоя гърбом към него. Чух как сеното съска под стъпките му. Поех дълбоко дъх, затворих очи и се потопих в прегръдката му, когато ръцете му се увиха около мен.

— Хора – прошепнах.
— С хора не мога да те сравнявам. Няма такива, които да са като теб – каза той с непресторена искреност, устата му беше на врата ми. В стомаха ми се надигна топлина и усетих, че се разтрепервам от удоволствие, което избухна в главата ми и се разля чак до пръстите на краката.
— Твой е – изръмжа той в ухото ми и го гризна.
— Моля?
— Конят. Твой е. Хамбарът е мой. Земята в радиус от почти пет километра от хижата ми принадлежи. Хамбарът беше на предишния собственик. Взе си конете, когато продаде имота на родителите ми. – Имаше предвид неговите покойни родители. Толкова много неща не знаех за него. Толкова много криеше от мен. – Преди да се оженим, не исках да ти давам сватбен подарък. Но след сватбата разбрах, че заслужаваш повече от диаманти.
Обърнах се към него. Знаех, че трябва да му благодаря. Да го прегръщам. Да го целувам. Да го обичам повече заради усилията му, вече бях разбрала, че не му идват естествено. Мисълта да го обичам открито ме плашеше. Той познаваше напълно живота ми, а аз не знаех нищо за него. Може би не беше задължително да познаваш човек, за да го обичаш. Трябва само да познаваш сърцето му, а сърцето на Улф беше далеч по-голямо, отколкото си бях представяла.
Той се взираше в мен, очакваше отговора ми. Отворих уста и изрекох най-неочакваните думи.
— Не можем да я държим тук. Ще й е самотно.
За миг той не каза нищо, после затвори очи и опря челото си в моето, устните му се сключиха върху моите. Въздъхна, топлият ми дъх се плъзна между устните ми.
— Как може да си толкова състрадателна? – измърмори той.
Вкопчих се в яката на сакото му и го привлякох към себе си, целунах ъгълчетата на устните му.
— Ще я откараме някъде в покрайнините на Чикаго, където можеш да я посещаваш всяка седмица. На място с много коне. И сено. И ранчероси, които да се грижат за нея. И да стоят далеч от теб. Грозните ранчероси – добави той. – Беззъбите му грозници.
Разсмях се.
— Благодаря.
— Как ще я кръстиш? – попита той.
— Артемида – отговорих, някак знаех, че това е името й още преди да съм помислила за него.
— Богинята на природата. Колко подходящо. – Целуна носа ми изключително внимателно, после челото ми, после устните ми.

Изпихме бирите, аз изядох сладкишите до Артемида, седяхме на сеното. През последните дни бях яла повече, отколкото за целия предишен месец. Апетитът ми се възвръщаше, а това беше добър знак.
— От тринайсетгодишен искам да стана адвокат – каза той, спрях да дишам. Доверяваше ми се. Откриваше се пред мен. Това беше огромна стъпка. Изключително важна. – Светът е място, изпълнено с несправедливост. Не ни възнаграждава за това, че сме били добри, нито почтени, нито достойни. Отплаща ни се, когато сме талантливи, упорити и лукави. Тези качества не са непременно добри. И нито едно тях – дори талантът – не е добродетел. Исках да защитавам онези, които се нуждаят от защита, но колкото повече работех по различните случаи, толкова повече осъзнавах, че системата е покварена. Да се надяваш като адвокат да постигнеш справедливост, е все едно да почистиш петно от кетчуп върху окървавената риза на човек, който току-що е бил наръган петдесет пъти. Затова реших да продължа.
— Защо си толкова обсебен от справедливостта?
— Защото баща ти ми взе всичко. Разбирам, че детството ти е преминало в безопасност и сигурност. Дори мога да изпитвам уважение към баща ти, че те е изпратил в училище по обноски и те е отдалечил от мизерията, която създаде в Чикаго. Но тази мизерия? В нея израснах. Наложи ми се да оцелея. Нося белезите от нея.
— Какво ще правиш с баща ми?
— Ще го съсипя. Преглътнах.
— А с мен? Какво ще правиш с мен?
— Ще те спася.
След известно време станах сънлива от бирата и захарта. Опрях глава на гърдите му и затворих очи. Той извади телефона си и ме остави да спя върху него, съвсем нетипично за съпруга ми. Тъй като нямаше никакво покритие, нямах никаква представа какво ще прави с телефона си, по част от мен искаше да провери докъде се простират границите му. Да видя дали ще ме побутне внимателно и ще ми каже, че е време да тръгваме.
Събудих се след час. Той продължаваше да се занимава с телефона си. Хвърлих поглед към екрана, внимаваше да не мърда. Четеше някаква статия. Вероятно предварително свален документ. Размърдах се леко, за да му покажа, че съм будна.
— Трябва да се връщаме.
Погледнах към Артемида, която спокойно спеше в отделението си и се прозях.

— Така е – съгласих се. – Тук обаче много ми харесва.
И след това, без да мисля, извих глава и притиснах устните си към неговите. Изпусна телефона, улови ме с ръцете си и внимателно ме постави върху себе си, така че да го възседна. Усетих се по-силна и будна, отколкото бях през изминалите седмици, сключих ръце на врата му и задълбочих целувката. Усетих възбудата му, инстинктивно се раздвижих отгоре. Все още не вземах противозачатъчни – нямах никаква възможност дори час за преглед да си уговоря – и разбрах, по-ясно от всякога, че първият ни път е бил изпълнена с ярост случайност. Улф не искаше деца, аз също не исках да имам, щом той не искаше. Особено на деветнайсет. Току-що бях започнала да уча.
— Аз съм… – казах между целувките… – аз… ние трябва да ползваме презерватив. Не вземам хапчета.
— Ще те пазя. – Целувките стигнаха до вдлъбнатината на гърдите ми, разкопча морскосинята ми рокля на точки. Отдръпнах се, улових в ръце лицето му, все още смаяна, че мога да го направя.
— Дори аз знам, че това не е сигурен начин за предпазване от забременяване.
Той се ухили, зъбите му бяха като редица от прави бели перли. Беше убийствено красив. Не знаех как ще оцелея, ако в този живот заведеше друга Емили в леглото. Вече не бяхме двама непознати, споделящи един покрив. Животът на единия беше преплетен, заплетен, свързан с невидими нишки с този на другия, всеки от нас ги подръпваше, но така се получаваха все повече възли, които само ни сближаваха. А той беше толкова изтънчен и умен, че не знаех как мога да го задържа, дори и да го исках. Отчаяно.
— Франческа, няма да забременееш от един път.
— Това е мит и точно сега не можем да му се доверяваме – настоях.
Не че не исках да стана майка. Не исках да ставам майка на нежелано дете. Все още у мен се таеше глупавата надежда, че той с времето ще промени намеренията си и ще осъзнае колко щастливи бихме могли да бъдем заедно. Освен това имаше нещо ужасно в онзи резервен план, според който той казва да ми оставят хапче за след секс. Тогава изпитах чувството, че е отблъснал мен и всичко, което тялото ми има да предложи.
— Кога е цикълът ти? – попита. Примигнах.
— През първата седмица от месеца.
— Тогава всичко е наред. В момента дори времето е неподходящо за забременяване.

— Откъде знаеш? – разсмях се, с пръсти погалих гърдите му, по някаква причина бях трескава.
— Съпругата на брат ми… – той замълча, на лицето му се спусна маска от ледена сдържаност. Не биваше да го казва. Не биваше да знам, че е имал брат, че брат му е имал съпруга. Затворих очи срещу него, така исках да не спира. Той преглътна, внимателно ме отмести, стана, протегна ръка към мен.
— Имаш право. Хайде да си тръгваме, Нем.
Улових ръката му, знаех, че имаме сериозен проблем. Не искаше да ме допусне до себе си.
А аз вече не можех да го изтръгна от мен.

В хижата Улф хвърли няколко цепеници в камината, докато аз подреждах маршмелоу* на шишове. Показах му как да ги опече и да получи огромен сандвич от сладки бонбони маршмелоу върху шиша. Всичките си приятелки в Швейцария бях научила да ги правят. Някои от родителите побесняха, изпратиха гневни писма до училищната управа. Твърдяха, че дъщерите им са напълнели страшно, понеже съм им показала този номер, и трябвало да почистват камините всяка седмица.
[* Пухкави бонбони с гъбеста структура, които се приготвят от захар, вода и желатин, нанизват се на шишове и се пекат на огън. Любимо лакомство на американците по време на излети или при нощувки на открито с лагерен огън.]
— Явно е, че си ни бунтарка ти – ухили ми се той. – А как ме заблуди с тоя твой изговор от британската школа и безукорни обноски.
— О, аз никога не съм била бунтарка – сериозно му отговорих и отхвърлих натрапчивото притеснение, че ме е избрал, понеже възпитанието ми е достойно за първа дама. – Гледах да не се забърквам в бели. Стана случайно, а веднъж пак случайно подпалих тупето на един от преподавателите – засмях се в прегръдката му, чувствах се по-спокойна и щастлива, откогато и да било. Придърпа ме към себе си и отново ме целуна, истински, с целувка, която ми каза, че времето за разговори тази вечер официално е приключило.
Претърколи ме по гръб пред камината, където огънят танцуваше с оранжеви и жълти пламъци и изпълваше атмосферата с уют и романтика въпреки лукса на обстановката. Рустикалните мебели, уредите, които бяха последен писък на модата, скъпата наситенокафява кожа на дивана, огромните вълнени наметки върху него бяха идеални за онова, което с такова отчаяние исках да се случи. Бяхме на дървения под,

лежахме върху плетено килимче. Улф беше върху мен. Простена до устните ми и плъзна ръка в бикините под роклята ми, пръстите му закачливо и прелъстително ме погалиха, всяка следа от логика излетя през прозореца. Притиснах се към ръката му. Със свободната си ръка разкопча предните копчета на роклята ми, без да престава да ме милва долу. Стигна до последното копче и изхлузи роклята от мен, очите му обхождаха тялото ми, освободиха ме от всичките ми задръжки.
— Красива си – прошепна. – Струваш си всеки комплимент и ласкателство, което бях чул за теб преди бала с маски. Казах си, че искам да се уверя с очите си, но не съм ти казвал, че надмина всичките ми очаквания.
Примигнах, за да прогоня сълзите, галех лицето му, така му показвах, че го желая.
— Моля те, люби ме.
Не исках да правим секс. Нито да се чукаме.
Нито да ме оправя.
Исках любов, любов, любов.
Люби ме, мълчаливо умоляваше сърцето ми. Целуна устните ми. Допря своите до зърната на гърдите ми и ги всмукна едно по едно, постепенно засилваше натиска на зъбите и езика си.
Галеше и целуваше възбуждащо гърдите ми, проследи вдлъбнатините ми, с навлажнени ръце от мен заописва прекрасни кръгове от удоволствие около пъпа ми.
— Моля те, просто вече го направи – проплаках, пръстите ми ровеха из тъмната му коса, докато той ме целуваше и с езика си дразнеше най-чувствителното място между бедрата ми. – Искам да влезеш в мен.
— Защо?
— Не мога да обясня.
— Напротив, можеш. Просто се страхуваш.
Улф Кийтън беше крадец на целувки, но не беше откраднал само целувка. Откраднал беше и сърцето ми. Изтръгнал го беше от гърдите ми и го беше прибрал в джоба си. Направих това, което се беше зарекъл да направя, и то доброволно – разтворих крака и го умолявах отново да влезе в мен, този път мислех всяка дума, която изричах.
— Защото ти беше прав. Каза, че ще дойда в леглото ги доброволно и дойдох. Затова ме вземи.
Целуна ме греховно, гризна леко долната ми устна, която не спираше да ме боли след преследването.
— Все още не казваш цялата истина, но ще свърши работа.

Надигна се на лакти, посегна към портфейла си и извади презерватив. Преглътнах разочарованието си. Отдръпна се, огледа ме.
— Какво има?
— Нищо.
Посегна да ме потупне под брадичката, но размисли и пръстът му проследи линията на челюстта ми.
— Минахме границата, преди която се лъжехме. Казвай. Погледът ми се насочи към презерватива.
— Ами просто… мислех, че първият ни път – истинският ни първи път – ще е по-личен.
Лицето ми пламна, докато говорех, защото осъзнах, че го смъмрих точно по същия повод едва преди няколко часа.
— Можеш ли…?
— Ще те пазя – затвори устата ми с целувка. – Няма да го превръщаме в навик, докато не започнеш да вземаш хапчета. Разбрахме ли се?
Кимнах.
Хвърли презерватива, впи поглед в очите ми и влезе в мен.
Неволно се стегнах, той се наведе и ме целуна.
— Отпусни се.
Поех дълбоко дъх и го послушах. По време на проникването усетих болка, но беше различна от последния път. Този път болката беше сладка. Изчакваше тялото ми да се нагоди към неговото и междувременно ме целуваше. Насърчаваше ме с думи, вдъхваше ми смелост и сила. Думи, в които вярвах с цялата си душа.
„Благодатна си като дъжда.“
„Красива като беззвездното небе над Чикаго в обгърнатата с дъга вечер с бал с маски.“
„Толкова добре ме караш да се чувствам, Немезида. Бих потънал в теб, бих умрял, ако не ме спреш.“
Държеше се съвсем различно от последния път, когато думите му колко съм тясна бяха противни и вулгарни. Впих ръце в раменете му, надавах тихи стонове, прегръщах го, тялото ми бавно отразяваше неговото, докато неловкостта и болката бяха заменени от страстните, конвулсивни полюлявания на хълбоците ми. Мърках в ухото му, а движенията му се ускоряваха в мен. Бях вкопчена в ръцете му, решена да не позволя да докосне ребрата или челото ми. Не за да не ме нарани. Тласъците му станаха толкова дълбоки и първични, че разбрах, че е близо до върха. Впих нокти в гърба му, усещах как и в моя стомах се надига същият екстаз. Не приличаше на онези, до които ме довеждаше с устни. По-дълбок беше, по-всеобхватен.

— Сега е моментът, Нем.
Понечи да се отдръпне, но се притиснах в него за свирепа целувка и усетих как свърши в мен. Топлата, лепкава, гъста течност ме изпълни. Дълго лежахме прегърнати, преди той да се отдръпне от мен. Този път нямаше нито срам, нито болка. Не отвърнах поглед. Той не скри лице и не му се прииска да пропълзи в някой процеп на пода и да умре. Главите ни бяха наклонени една към друга и двамата лежахме на килима до огъня.
Погъделичка ме под брадичката.
— Свърши в мен – облизах устни.
Той се прозя и едновременно се протегна, не ми се стори кой знае колко притеснен и това ме притесни.
— Няма да вземам друго от онези хапчета – поклатих глава, докато притисках роклята си към гърдите. – Вредно е  за здравето.
— Скъпа – покрай очите му се появиха бръчици, когато ме погледна. – Както вече ти казах, датата не е подходяща.
— Начукай им го на датите.
— Може ли вместо на тях да го начукам на теб? Разсмях се.
— Чудесно. Доверявам се на думата ти.
— Както и трябва – отново ме погъделичка под брадичката.
— Престани да го правиш, Улф. Казах ти. Кара ме да се чувствам като някое дете.
Той стана, напълно гол, метна ме на рамо, внимаваше да не докосва ребрата ми, след това ме отнесе до спалнята, плесна ме закачливо по дупето и нежно ме гризна.
— Какво правиш? – останах без дъх от смях.
— Разни работи като за възрастни.

Прекарахме нощта в едно и също легло, трябваха ни три презерватива. На сутринта отново отидохме до Артемида, за да видим как е. Тя ни се зарадва. Пояздих я за кратко, за да се пораздвижи, изненадана, че почти не чувствах болка от четирите пъти, в които правихме любов предишната вечер. Нахранихме Артемида, напоихме я и поседяхме до нея в конюшнята. Същата сутрин в хамбара с Артемида като публика Улф ме научи как да правя орална любов. Накара ме да коленича, той остана прав, разтвори ципа на тъмните си джинси и сам извади пениса си. Отначало ми показа как да го милвам, след това да го притискам. Когато смущението ми поизчезна, той ме попита дали искам да го поема в устата си.

— Да – сведох поглед към сеното и преглътнах от срам.
— Погледни ме, Франческа.
Вдигнах очи, примигнах срещу сивите му очи.
— В това, което ще направиш, няма нищо грешно. Знаеш го, нали?
Кимнах, но всъщност не го вярвах. Бях почти сигурна, че всеки човек, с когото ходех на църква, включително собствените ми родители, ще получат инфаркт, ако научеха какво правим.
— Ами ако хората научат?
Той се разсмя. Кучият му син се разсмя гръмогласно.
— Всички, които са над осемнайсет години, са правили орален секс, Франческа.
— Аз не съм.
— И, мамка му, само как съм благодарен за това.
Със сигурност не ми ги говореше такива, защото исках да го чуя. Улф вероятно беше видял съмнението ми, защото ме погали по лицето и въздъхна.
— Мислиш ли, че съм извратен? – попита той.
— Какво? – усетих как лицето ми пламва. – Не, разбира се, че не.
— Добре. Защото всеки ден се наслаждавам на вкуса ти долу. Вече от седмици. И възнамерявам да остане така до края на дните ми. Няма нищо срамно в това да доставиш удоволствие на съпруга си.
— Но ти каза, че оралният секс е унизителен.
Облизах устни, тези думи беше хвърлил между нас, докато бяхме сгодени.
— Унизително е да коленичиш по принцип. Не е унизително да коленичиш заради някой, който си струва твоята гордост.
Знаех, че Улф не е човек, който с лекота приказва за гордостта. В крайна сметка той беше Нарцисът на моята Немезида. Каквото и да го беше накарало да се вкопчи така в своята гордост, то го беше белязало напълно. Увих устни около нарасналата глава на ствола му, ръката му направляваше моята към основата му, после постави ръка на тила ми и бавно изпълни устата ми, навлезе чак до гърлото ми. Повдигна ми се, но потиснах гаденето.
— Сега смучи. – Зарови пръсти в косата ми и силно дръпна. Изненадах се какво удоволствие ми достави действието.
И не само че изпитах наслада от копринената, топла кожа, но също и от лично неговия мъжки мирис и начина, по който ми реагира. Движеше се в устата ми и надаваше отчаяни стонове. Челюстта и устните ме заболяха, накрая той се дръпна от мен, повдигна главата ми и ме накара да се вгледам в него.
— Знаеш, че те уважавам – дрезгаво каза.

— Знам – промърморих с болезнено подпухнали устни.
— Добре. Защото в следващите пет секунди няма да изглежда така.
Притисна члена си по цялата му дължина, достигна върха и остави следите от него по лицето ми и гърдите ми.
Топлата течност потече по лицето ми. Гъста и мазна и странно, не беше унизително. Напротив, почувствах се възбудена, спазъм обхвана празната ми утроба, която умоляваше за нещо, което съпругът ми притежаваше.
Опитах течността с върха на езика и усмихната вдигнах поглед към него.
Той отвърна на усмивката ми.
— Мисля, че с теб ще се разбираме прекрасно, скъпа моя съпруго.