War of change

Глава 5

Вървяхме в мълчание. Никой не продумваше и думичка, но помежду ни нямаше напрежение. По-скоро тишината беше уютна, удобна. Имаше толкова неща, които исках да попитам Зак, но бях толкова объркана, че дори не знаех какъв въпрос да му задам. Мислех, въпреки че вече нямаше за какво. Нямаше за какво да мисля. Всичко беше приключило. Всичко, за което мислех.

Вече не бях Калиста Куин. Вече нямах семейство. Амбър и Кал Куин не ми бяха родители и Кристиян не ми беше брат. Мила не ми беше най-добра приятелка и Калеб със сигурност не ми беше гадже. Още повече, че с „болестта" си посрамвах всичките си близки и познати. Не знаех как майка ми щеше да преживее факта, че едно от двете й деца бе известно не с постиженията си, а с дефектността си. Защото за Висшите, ние инфектираните бяхме дефект на обществото и такива щяхме да си останем завинаги... може би. 

Сепнах се и се заковах на място щом осъзнах, че безпроблемно бях мислила за себе си като за инфектирана. Но това беше факт. Неопровержима истина.

Зак се спря на няколко метра пред мен и се обърна, а на лицето му имаше въпросително изражение.

- Има ли нещо? – прокашля се след думите, а кашлицата му ми се стори странна. Сякаш бе болен от нещо. Но не обърнах особено внимание.

- Не. – поклатих глава и скоро изравнихме крачка.

- Скоро ли ще стигнем до лагера? 

- Може да се каже. На около 2 дни пеша сме, а ако спрем да се влачим може да стане и ден и половина. 

Вървяхме, докато слънцето не залезе, като през това време не си казахме повече от 2-3 изречения – въпроси от моя страна и кратки, отсечени отговори от негова. Донякъде беше неловко. Щеше ми се да завържем някакъв по-продължителен разговор, а не онова, което правехме от около 3 часа:

Аз:  „Близо ли сме до лагера?" 

Зак: „Достатъчно."

Аз: „Там има ли много хора?"

Зак: „Да."

Аз: „Дали ни очакват."

Зак: „Вероятно."

Аз: „Харесвам тревата. Като тази тук. Започва да става по-зелена, а този цвят е много успокояващ."

Зак: „Добре."

Струваше ми се, че не е в особено настроение. Странното беше, че аз се чувствах значително спокойна, предвид факта, че не знаех какво ме очаква. Не знаех дали лагерът е измислица и дали мога да се доверя на Зак напълно, но по-лошото от онова, което вече ме беше сполятяло си оставаше смъртта. Това беше мнението ми за доста дълго време...