Раждането на ловеца на демони

Глава 2: Големи неприятности в малкия кабинет

        От последния преглед минага няколко дни, но без никакъв резултат. Започнах да пия новите хапчета, но и те бяха като старите с малко изключение. Тези ме караха да виждам и нещо друго. Караха ме да виждам някаква светлина около себе си, нещо като аура го определях. Започнах и да чувам тези същества. Чувах как се смеят, как комуникират и как се движат. Нещата започнаха да се изострят откъм сетива. Болничната храна, която така или иначе беше отвратителна сега съвсем не можех да я ям. Душовете, когато ни къпеха веднъж седмично със студена вода, сега имаха аромат на тиня и застояване, все едно вече няколко пъти сме се къпали с нея. А най-интересното, е че понякога нощно време, над едната ми ръка се появяваше някакво странно мъждукане, което в последствие уби и проклетия октопод, който постоянно смучеше от енергията ми.
- Госпожице Скот, време е за часа Ви при лекаря.
       Погледнах жената и й кимнах Изправих се от мястото си и се запътих към нея. Излязох от стаята и се запътих към кабинета. Помнех вече наизуст коридорите. Само те бяха разнообразието ми. Вървяхме бавно от единия край до другия. Подминавах врата след врата, като на всяка имаше по едно медицинско лице пазещо зорко поверения им луд пациент. Така беше и с мен. Само нощно време никой никога не ни пазеше. Тогава ставаха и нещата, които все повече зачестяваха а именно убийствата. А аз ден след ден започвах све повече за предполагам, че съм луда и е време да го призная пред себе си.
       Стигнахме пред бялата врата на кабинета и я отворих, влезнах вътре сама, а на креслото както обикновенно беше лекарят. Кимнах му и се настаних на кушетката, чаках часа ни да започне. А същевременно се чудех дали да не си призная, че хапчетата не ми действаха. Но тогава какво щеше да последва? Нови хапчета? От онези ризи, в които не можеш да се движиш? Експерименти? Или и аз не знам.
- Искате ли чаша вода, госпожице Скот?
        Ето това беше ново. Той никога нищо друго освен лекарства не ми е предлагал. Погледнах изненадано, явно и той го беше усетил защото ми се усмихна мило.
- Не се притеснявайте. Няма да Ви давам лекарства. Просто ми се сторихте леко бледа и с напуканите устни, прецених, че сте се обезводнили.
- Ще Ви бъда благдарна.
Не знаех дали да се радвам или да се плаша. Трябваше да бъда предпазлива. Той стана и подаде едно шише скрито зад бюрото. Взех го и го огледах много добре да няма нещо което не е както трябва. Накрая я отворих и започнах да пия на големи глътки. Водата беше божествена не беше като тинестата вода от чешмата, която ни даваха заедно с лекарствата. Подадох празната бутилка на лекаря, а той я пое. Погледна ме спокойно и се настани н мястото си. Отново започна да си води някакви записки и заговори:
- Какво ще качеш за новите лекарствата, които приемаш? Влияят ли ти по някакъв начин? Чувстваш ли се по-добре или някакъв дискомфорт да се е появил?
         Много въпроси. Защо ме караше да говоря толкова много? Това не е било от много време насам. Погледнах го, но погледа ми се премрежи. Около него имаше едно от онези чудовища, които виждах нощно време, но това беше различно. Все едно се беше залепило за него или по скоро излизаше от него. Примихнах няколко пъти и се изправих. Започнах да пристъпвам назад но краката ми се подкосиха, изръпнаха и аз изгубих равновесие. Строполясох се на студения под и започнах да пълзя. Нещо не беше наред или аз не бях на себе си или лекарят ми беше чудовище.
- Не се притеснявай, Хелена. Сподели ми какво виждаш. Виждаш ли гърбиците ми? А шиповете, които постоянно излизат и се пребират от ръцете? О, а какво ще кажеш за очите, които светят в тъмното?
         По дяволите! Той се обърна към мен и да очите му наистина светеха. Приличаше на дявол. Смееше се с пълно гърло. Захвърли настрана всичките си неща и започна да пристъпва към мен с бавни и тежки крачки. Той си играеше с мен. Забавляваше се. Продължавах да пълзя към вратата и когато я стигнах се изправих. Опитвах се да я отворя и да избягам, но тя беше заключена. Чувах как в коридора писаци, викове, плач и смях. Там също се случваше нещо и то беше много сериозно. Започнах и аз да викам, да моля за помощ, дори се разплаках без да съм очаквала, но ефекта беше нулев. Никой нищо не чуваше, а и нямаше как да ме видят. Усетих фигурата на чудовището до мен. Беше на сантиметри от тялото ми.Обърнах се рязко към него, а то в този мометн замаха в опит да ме хване, но не успя нещо му попречи. Тогава усетих тялото ми да пламти. Погледнах към краката ми и като цяло около мен розова светлина. Тя не позволяваше да ме докосне.
- Не се инати, малкак кукличке. Дай да изям силата ти и да окротя глада си. Така или иначе ще умреш с останалите, така че нищо повече няма да изгубиш.
- Тук вече грешиш. Аз няма да умра!
       И тогава започна нещо, което все още се опитвам да проумея. Клекнах и отидох зад гърба му и го нападнах. Ритнах го веднъж, а след това втори път. Отново клекнах и хванах някакво конче, което се оказа от пижамата ми. Започнах да я разплитам докато не се появи нужното количество прежда. Обърнах се с гръб към чудовището и се затичах към фотьойла, а зад себе си чувах неговите стъпки и как ръмжи, но уви още преди да стигна до целта на която се бях запътила бях хваната от него. Той ме притисна с ръце до себе си и започна да ръмжи в ухото ми. Разбира се опитах се да се отскубна, но със всеки опит единственото което правих, бе да се одера на постоянно излизащите му шипове. Започнах да мисля все по -трескаво и по трескаво, но нямах сили, чудовището ги изпиваше, а адреналинат в мен изчезваше. Отпуснах тяло и бях готова да се предам, когато зад нас се чу силен гръм.
----------------------------^.^---------------------------