Раждането на ловеца на демони

Глава 3: Сатору Годжо

    Този гръм като че ли ми даде надежда. Отчаяният ми ход беше да го захапя някъде. Това се оказа ръката му, а аз стисках ли стисках. Зад мен се чуха стъпки и много ругатни. А демона, който ме държеше само се смееше. За него това беше като игра. Носът ми се напълни с прахоляк и започнах да кашлям, ръцете ми трепереха неистово, а съзнанието започваше все повече и повече да ме изоставя. Погледът ми вече беше замъглен и виждах само някакви сянки. Същото беше със слуха, всичко бе някак заваляно и глухо. Вдигнах глава, за да видя какво се случва, но виждах само сенки. Опитах се да се съсредоточа, но уви не се получи. Тогава се случи нещо друго, чудовището с ръмжене ме избута от себе си и ме запрати нанякъде, но в малкото помещение бях хваната от някого, който ме държеше силно. Отново се опитах да се съпротивлявам, но ръцете не ме пускаха.
- Успокой се момиче, вече си в безопасност.- груб мъжки глас ми говореше.
         Отпуснах се и погледнах човека, който ме държеше, но единственото, което виждах беше тъмен силует. Не можех да видя нищо друго. Хванах яката на блузата му и с невиждащ поглед го погледнах. Усетих как погледа му се извръща към мен.
- Това не е човек, тук има много чудовища, бягай. -усетих как заспивам...
                 Тялото ми изгаряше и имаше огромна нужда от вода. Раздвижих се, а мусколите ми бяха сковани. Отворих очи и наняколко пъти мигнах. Завъртях глава и се огледах около себе си. Бях в обикновенна стая, в която нямаше почти нищо. Едно бюро със стол и леглото на което лежах. Нямаше шкафове или пък картини, всичко беше голо. Но най-красивото нещо, което се виждаше беше гледката от огромния френски прозорец, заемащ цялата стена.
                Седнах в леглото, когато при мен влезе някакъв мъж, който изглеждаше много странно. Беше албинос и много слаб и висок. На очите си имаше лента, с която ги прикриваше и беше облечен с черни дрехи, приличащи на някаква униформа. Слабото му лице беше усмихнато и гледаше право към мен, все едно вижда независимо от намиращия се плат пред очите му.
- Хммм... Виждам, че си се събудила.- Усмихнато заговори като пристъпи вътре.                       Затвори след себе си вратата и се запъти към единстевния стол в стаята. Настани се на него и крастоса крака. Погледна през прозореца, а след това извърна поглед към мен. Изучаваше ме или аз поне така си мислех. Не можех да кажа със сигурност, но определено беше намислил нещо.
- Кой сте Вие?
Чух дрезгавия си глас. Мъжа срещу мен се усмихна още по- широко и бръкна в единия джоб на унивормата. Оттам изкара един пакет покки* и ми го подхвърли. Инстинктивно подскочих и ги хванах. Неусетно отново се наместих на мястото си и отворих пакета, като лакомо започнах да ги хрускам.
- Извинявай, че не се представих. Името ми е Сатору Годжо и съм преподавател в "Токийско джуджицу техническо училище". Преподавам и редом с учениците и се бия. Така стигаме и до теб. Ще те помоля следващия път, когато ти трябва такава помощ, да не пишеш в някакви глупави форуми и да чакаш някакъв нормален коментар. А просто да синтезираш информацията и да пишеш нещо по нормално. Нямаш идея какво главоболие беше на колегите докато намерим. Но както и да е гладна ли си още? Време е за обяд и учениците ми искат да се запознаят с теб.
Стоях и го гледах смаяна. Пакета с шоколадовите пръчици беше свършил, а аз тепърва започвах да усещам глад. Ала коментара му ме беше подразнил. Изпитах желание да го замеря с празния пакет, но се сдържах, все пак той или някой от обкръжението му ми беше спасил живота. Дължах им толкова много, а дори не знам защо го бяха направили. Исках да задам толкова много въпроси, а дори не знаех откъде да започна. Затова се спрях на първия, който ме завладя.
- Какво се случи с другите пациенти? Знам, че бяха луди като мен, но все пак заслужават по-добър живот.
- Ти не си луда, както и другите пациенти не бяха луди.- гласът му изведнъж стана сериозен.- Всички вие имахте различни дарби, а и виждахте урудливите духове. Там Ви държаха точно такива, представяйки се за психиатрична клиника, като постоянно смучеха силите на така наречените пациенти. Тези, които съответно са по-силните накрая са ставали за обяд или вечеря. Както се е случило с теб.
- А останалите?- зададох въпроса си съвсем понтано, макар вече да се досещах за отговора.
- Всички други са мъртви. По някакъв начин са разбрали, че сме ги намерили и за да отвърнат на атаката ни, са изсмукали силите им. Уви закъсняхме и това се оказа огромна загуба. Но все пак спасихме един човек- теб.
- Искаш да кажеш, че никой от нас не е бил луд?
- Точно така, вие всичките бяхте различен клас... как да кажа... може би думата е екзорсисти? Но да, никой никога не е бил толкова луд, че да го затворят на онова място. А сега стига с приказките нека отидем на обяд и да те запозная с останалите от екипа.
- Но аз нямам дрехи- и погледнах към себе си. Бях облякана с огромна сива тениска, но усещах босите си крака под завивката - А и съм мръсна - продължих да се оглеждам.
- Не се притеснявай, тениската на Мегуми засигурност ще ти стои като рокля.
След което се изправи и зачака да тръгна след него. Усмивката му отново се беше върнала на лицето и блажно ме подканваше към едно ново приключение.