War of change

Глава 6

-Стигнахме. – заявлението на Зак ме изненада, не за друго, ами защото сякаш преди минути бяхме срещнали Фин. Истината обаче беше, че времето летеше, когато разговарях с някой, а хлапето, макар че не бе много по-малък от мен, беше страхотна компания. Разказа ми каквото можа за лагера. Но както Зак и той не искаше да разкрива много – „Трябва да го видиш през собствените си очи. Обещавам ти, че ще го заобичаш." Надявах се да е така. Въпреки че не особено дълбоко в себе си, вярвах че нямаше да усетя мястото като свой истински дом... 

В момента тримата стояхме на хълма, пред който се откриваше голяма дървена ограда, висока, колкото кулата на Истината в Купола, а тя наистина бе височка. Колкото повече се приближавахме, толкова по-нервна ставах. А и двамата нищо не казваха, може би от опит знаеха какво е. Какво е да се чудиш дали тук е мястото ти, дали хората ще те приемат за един от тях, дали аз ще се почувствам една от тях. Беше едно да съм сама в пустошта, но съвсем друго да навляза в друго общество, чиито закони и правила на поведение не познавах. Ами, ако не ме приемеха поради факта, че бях една от Висшите и то точно от онези, чиито семейства плащаха, за да се държат инфектираните далеч от Купола? Всъщност се водеше „Благотворителност в помощ на инфектираните", но истината бе, че единственото, с което им помагаха беше предоставената медицинска помощ, чантата с храна и карта, с която да се оправят. Ако искаш да оцелееш трябва да го направиш сам. 

Бяхме на няколко крачки от оградата, а можех да чуя стъпките си така ясно, сякаш бях залепила ухо до земята. Жуженето зад огромната врата отекваше в ушите ми, раницата, която бях преметнала на лявото си рамо сякаш тежеше тонове, а храната и водата вътре отдавна бяха свършили, на практика оставяйки я почти празна. 

Оказа се, че странният жужащ звук е от електричество. По горната част на високата между 5 и 7 метра метална ограда тече ток. Не се изненадах. 

Не далеч от нас се виждаше и вратата, която за разлика от самата стена беше сякаш от стъкло и решетки. Но стъклото, което съвсем не приличаше на огледало отразяваше нас тримата и не даваше никакъв достъп до видимост отвъд него. Сякаш по-скоро беше едно от онези огледала, през които от едната страна виждаш случващото се от другата, но не можеш да видиш нищо от обратната страна.

Забавихме крачка и лично аз спрях на няколко метра от вратата. Не знаех какво да очаквам.