Pursuit of Freedom

Пролог ( Копнеж за Свобода)

Бе мъглив и дъждовен ден. Българските планини бяха покрити с юрган от влажни облаци. Из атмосферата се носеше силен горски аромат. Между високите и чутовни планини се намираха пътища, водещи къде ли не. В неясното пространство се намираше кола, принадлежаща на семейство Иванови. Пътуваха за Добринище, да отпочинат за няколко дни.
- Батко, Батко, виж! - Каза момиче със руса коса и очи сини като морското дъно, сочейки невероятните есенни гледки през прозореца. Момчето, което тя викаше изобщо не ѝ обърна внимание. Младежът бе с поглед забит в книга. Четеше епични истории за герои наши. От дете това момче се възхищаваше на българските герои. Името му бе Георги, кръстен на великият Георги Сава Раковски.
- Времето е ужасно. - Обади се жена от предната седалка. Мъжът до нея бе твърде концентриран, за да се съгласи.
- Мамооо... Пристигнахме ли? - попита момичето.
- Не още, но сега замълчи, да не пречим на баща ти. - С това жената млъкна.
Всичко се обърка , колата стана неконтролируема. Започна да се хлъзга по мокрия път. Чу се глас.
- Залегнете! - Последва трясък. Всичко изчезна. Болката бе агонизираща. Кръвта не спираше да тече. Не се чуваше, нито пък виждаше. Пълна тишина и тъмнина.

.
.
.

Атмосферата се смени. Болката я нямаше. Вместо тишина се чуваше кавал, който отекваше. Носеше се ароматът на горски плодове, свежа трева, билки. Отворих очи, всичко бе замъглено в първите секунди. Мярнах фигура недалеч от мен. Великолепният звук на дървения инструмент идваше от нея. Открих, че фигурата беше висока, стройна и опъната като струна на мандолина. Намирах се в планината. Колко часа беше? Къде е Мими, татко, майка? Какво се случва? Кой съм аз?
- Охх.. Къде съм, бе? - Рече безименното момче. Изведнъж кавалът спря. Фигурата приближи момчето. Бе мъж.
- Момчиле, добре ли си? - Каза младоликият момък.
- Какъв ти Момчил, бе? - Отвърна му обърканото момче.
- Главата ти не е наред. - Продума мъжът и сложи дългата си ръка под гърба на Момчил , като го повдигна леко. Взе паница с бистра вода и я приближи до момчиловите устни.
- Пий. - Каза кратко и ясно момъкът. Момчил отпи от течноста, след това избърса устата си с дрехите, с които бе облечен.

Момент.

Защо съм с тези възрожденски парцали?
Мислеше си той. За миг спря да мисли. Погледна момчето до него. Момъкът носеше носия, видимо шопска. В пояса си имаше сабя и два пищова. Лицето му - светло, но изпълнено с белези, очите му - ярки като небосвода, косата му - тъмна като ноща.
Очите на Момчил се затваряха. Беше изморен незнайно защо.
- Не. - Викна младият мъж.
Момчиловите очи се отвориха.
- Кой си ти? - Попита го Момчил.
- Дека си удари главата? Името ми е Продан, твойто име е Момчил. Чиниме борци вярни на родината. Ще бъдат тук скоро.
- Кой ще бъ- Момчил не успя да довърши думите си. Продан го дръпна за ръката и се затичаха към края на стръмния планински склон.