Завинаги с теб

Седма глава

-Как мина вечерята? - очите на Елена горят от любопитство.

Понеделник сутрин е, първият ден от втория учебен срок. Половината година мина, още толкова остава.

Очите ми се затварят, държа термос горещо кафе.

-Добре. Май доста добре.

-Разкажи ми! Всичко! С най-малките подробности.

-Наистина ли искаш да знаеш? - поглеждам към нея и примигвам срещу флуоресцентната светлина, която лампите в класната стая излъчват.

-Всичко!

Намръщвам се.

-Ами... просто той дойде, ядохме с нашите, след това се целувахме в стаята ми, докато танцуваме. Горе-долу това е.

Елена прави отегчена физиономия.

-Това ли начираш „подробности"?

Правя учудена физиономия.

-Да не искаш да ти кажа в скалата от едно до десет колко добре се целува? - иронизирам аз.

-Не съвсем.

-И аз така си помислих. И все пак десет.

-Ясно. Та...?

Разказвам ѝ всичко, което се случи. Когато привършвам разказа си, той звучи повече като приказка отколкото като семейна вечеря.

-И очите му бяха толкова близо и в този момент аз знаех. - вдигам пръст към нея. - Знаех, че това е правилно. Можех да усетя как сърцето му бие, можех да усетя парещите му пръсти през роклята ми, можех да го почувствам напълно.

-Ооо... - лицето на Тереза се смекчава. - Любов е влюбена.

Усмихвам се.

-Да. Може би.

Два месеца по-късно

-Взе ли си всичко? Четка за зъби? Тоалетни принадлежности? Всичко? - майка ми оглежда куфара.

-Да. Мисля, че взех всичко. Стига си повтаряла. - нервно отговарям.

Късно е. Минава полунощ, а трябва да стана в четири и половина, защото от училище заминаваме за седмица на учебна практика в Барселона и полета е в шест часа.

-Добре. - майка ми вдига ръце в знак на защита. Излиза от стаята, но преди да затвори вратата казва: - Ще те събудя и баща ти ще те закара до летището.