Зад кадър

Преди това

Казвах се Ваня и бях най-обърканото момиче на света. Учех в езикова гимназия с основна специалност английски език. Обичах да чета фантастични романи , а най-любимата ми книга беше трилогията на Триша Рейбърн - "Сирена". Харесваше ми сексапила на тези морски създания и тази книга ме караше да се чувствам като една от тях, далече от моя скучен свят. Бях тихо момиче и не обичах да излизам с големи компании. Беше ме срам дори да минавам покрай много хора. Имах само една приятелка, казваше се Елина и бяхме две пълни противоположности. Тя обожаваше да е в центъра на вниманието и умееше да разговаря с хората , най-вече с момчетата. Винаги изглеждаше много добре и правеше всички онези нормални неща за 17 годишните момичета , ходеше по дискотеки, имаше гаджета , правеше секс и се обличаше със сексапилни дрехи , които подчертаваха идеалните извивки на тялото й.
- За кога се пазиш Таня? Когато станеш на 30 , тогава няма да е естетично да носиш изрязано потниче и накъсани дънки.. Мамка му, започни да живееш! - казваше винаги , когато отказвах да изляза с нея и другите й приятели.
Посоката на живота ми се промени директно с обратен завой.
Бащата на Ели притежаваше един от най-големите и луксозни хотели в градчето и там често се провеждаха интересни мероприятия като концерти на известни певици или купони за рождените дни на видни бизнесмени или политици. Този път имаше нещо ново , което се провеждаше за първи път - "Конкурс за мис и мистър на Националното училище за фотомодели и манекени". За първи път разбрах , че съществува такова нещо и то на територията на нашата западнала държавица. Ели беше много развълнувана и бях сигурна , че е намислила нещо. Винаги вземаше мен на такива събирания , защото баща й беше строг човек и нямаше как да се правят глупости около него. Та така.. Въпросната вечер започна, имаше десетки невероятно красиви момчета и момичета, които доказваха себе си в три тура - дефиле с официални рокли, ежедневни тоалети, бански костюми и за по-големите ученици - бельо., изпълнение на песен, танц , стихотворение , сценка или нещо , с което да демонстрират таланта си ., а последният тур беше отговаряне на определени въпроси, зададени от журито.
Всички се справиха безупречно , сякаш не бяха реални хора , а актриси и актьори , чиито животи са непрекъснат филм.
Запознахме се с една много красива жена на средна възраст с дълга светло руса коса , небесно сини очи и невероятни устни, беше толкова приятна и позитивна. Говорихме си около 10-15 минути преди да дойде време да излезе на сцената да представи учениците си. Оказа се учителка по актьорско майсторство и сценична реч.
Общо взето вечерта ни мина чудесно , но никой не ме беше подготвил за онова , което ми се случи след приключването на конкурса. На сутринта Ели ме събуди с бодра усмивка и заяви :
- След два месеца официално ставаме мис Свят ! - и ми подаде попълнените документи , отдолу с подписа на директорката на училището, както и с този на майка ми. Нямаше нужда да държим изпити, понеже бащата на Елисавета беше влиятелен човек. В началото се изненадах, но после радостта надделя , след като Ели ми изтъкна няколко важни факта - щяхме да живеем заедно в общежития, щяхме да учим актьорско майсторство и да станем "млади дами с завидни маниери и магнетизиращ чар". Явно с тези думи беше омаяла главите на мама и татко , както казах в началото , доста си я биваше с вербалните комуникации. Е , от тук започна историята ми. Приготовленията стартираха още на следващия ден .. Направихме цял един план за обзавеждане на стаята ни , както и разпределихме дрехите , които ще си носим , понеже гардеробите ни , макар в различни къщи, си бяха напълно общи. Всичко беше толкова вълнуващо. Нямахме търпение да заминем. Ели още от сега се готвеше да вдига ненормални купони в стаята ни , но баща й ме успокои, когато каза , че училището е страшно строго и за парите , които се плащат , дисциплината и обучението са на високо ниво. Единствената подробност , която най-много тревожеше мама и татко беше , че се намираше в малко изолирано морско градче в близост до Варна и на около 240 км от нашия град, което означаваше , че ако се случеше нещо, нямаше да имам възможност да получа помощ от родителите ми или от когото и да било.. Както и стана, но никой не пожела да ми повярва.