Завинаги с теб

Девета глава

Събуждам се посреднощ с потни длани. Часовникът показва три и половина. Отпускам се на възглавницата. Днес е последният ни ден тук. Ще представяме проектите си от девет до единайсет. В тъмното виждам ризата и официалната си пола, окачени на закачалка на гардероба. Знам, че трябва да се наспя, за да не се изложим на представянето.

Въртя се още двайсетина минути и накрая се отказвам. Ставам от леглото и на пръсти се измъквам от стаята. Качвам се по стълбите до четвъртия етаж и тихо влизам в стаята на Мирослав.

Щом затварям вратата, той надига глава от горното легло.

-Хей. - прошепвам.

-Ела. - той протяга ръка и аз се изкачвам по стълбата. Свивам се до него.

-Няма ли да събудим Григор?

-Той спи като пън.

-А, добре. Не можеш да заспиш?

-Да. И ти ли?

-Да.

Завивките му миришат на него. В стаята не е напълно тъмно, защото в банята свети. Питам го защо е така и той отговаря, че Григор не можел да спи на тъмно. Смея се през зъби, за да не го събудя. Чува се само нашето дишане. Задушно е. Отвивам единия си крак, защото ми е топло. Мирослав въздъхва.

-Колко ми е хубаво така. - казвам.

-Да, но...

Аз не му давам възможност да продължи.

-Може би един ден ще можем да прекарваме всяка нощ заедно. Не би ли било страхотно? - поглеждам го.

-Да. Страхотно.

Усещам, че има нещо, което иска да ми каже, но не го питам. Ако иска, ще ми го каже, когато прецени, че времето е подходящо.

-Някога мислил ли си за бъдещето си?

-Постоянно.

-И какво искаш от живота си?

-В коя сфера?

-Личната.

Той се замисля.

-Не знам. Може би искам да се оженя.

-Може би? - питам го с лека усмивка.

-Не знам, Любов. Сложно е. Имах тежко детство. Парите все не стигаха, нашите си крещяха постоянно, скандалите нямаха край. Не ни беше лесно.

-Съжалявам. - прошепвам.

-Понякога се случва така. - той прокарва ръка през косата си и я слага под главата си.