Завинаги с теб

Десета глава

-Имало някакъв проблем с паспорта и не го пуснали да се качи на самолета.

-Как така, за Бога?! Така ли се прави вече?! Оставят те на летището??!

-Успокой се.

-Кога ще се прибере? Проблема е със системата, нали? Защото ако е с паспорта, ще минат дни, докато го подновят. Той няма къде да остане, не му останаха пари за хотел, какво ще прави??

Гласът ми е толкова изтънял, че останалите пътници се обръщат да видят какво става.

-Спокойно, просто му се обади.

-Да, добре.

С треперещи пръсти набирам номера му. Линията иззвънява няколко пъти преди да чуя гласа му.

-Любов?

-Мирославе, какво стана? Добре ли си? Кога ще се прибереш?

Той се смее.

-Защо се смееш? - питам го.

-Не се тревожи, ще се прибера след няколко дни.

-Няколко дни! - пискливо казвам.

-Защо се тревожиш? Просто малък проблем с паспорта, трябва да ми го подновят, ще си дойда след максимум седмица.

Усещам как ми призлява.

-Любов? - пита той.

-Аз ... ще дойда. Ще се обадя на нашите и ще им кажа, че ще хвана обратния полет. Ще дойда при теб.

-Стига глупости.

-Няма да те оставя.

Той замълчава.

-Добре, Любов. Щом искаш, ела. Аз ще съм на летището.

-Не ти ли останаха пари за хотел? - питам, макар че знам отговора.

Той замълчава.

И ето ме няколко часа по-късно отново в самолета, отново към Барселона. Аз пия четвърто кафе за днес, но не то е причината ръцете ми да треперят и сърцето ми да тупти с ненормални темпове.

Когато слязохме на летището в София, първото, което казаха нашите беше „Хайде да се прибираме.", а първото, което аз казах беше „Трябва да се върна". След това ги измолих за малко пари за храна, ако престоят ни на летище Барселона се проточи. Те се спогледаха и ми дадоха още сто евро. Взех си билета за обратния полет с парите, които ми останаха от джобните и отново се качих на самолета.