Завинаги с теб

Единадесета глава

На следващия ден ставам по-рано, за да се оправя на спокойствие. Имам лошо предчувствие. Не бързам. Бавно обличам тениската, дънките и си взимам и жилетка. Навън вали. Слънцето изгрява, но е облачно.

Вървя в тишина до спирката на автобуса. Само вятърът леко свири сред току-що разцъфналите листа на дърветата. Поглеждам си часовника и ускорявам крачка, за да стигна навреме в училище.

Денят минава бавно, но спокойно. Сякаш времето спира, за да си отдъхне и отново тръгва докато не се умори пак. В последния час получавам съобщение от Мирослав.

„Трябва да поговорим. Ще те чакам долу после". Започвам да нервнича в стола, защото той ме поставя пред свършен факт, а това не е в негов стил.

Едва дочаквам последния звънец, грабвам чантата си и казвам на Елена и Тереза, че ще се видим утре.

Мирослав ме чака на първия етаж със сериозно изражение.

-Какво има? - питам го. - Нещо те тревожи.

Той се взира в мен с големите си тъмни очи.

-Хайде да тръгваме. Всичко ще ти обясня.

Преглъщам нервно и тръгвам след него. Отиваме в „Costa" и си взимаме лате както обикновено. Сядам срещу него. Той избягва погледа ми.

-Ще ми кажеш ли най-накрая какво става? - питам.

Той въздъхва.

-Приеха ме в университет.

-Това е страхотно! Поздравления! Това ли е лошата новина? - засмивам се.

-Университетът е в Чехия. - продължава обаче той.

Щастливото ми изражение се стапя, ръцете ми се разтреперват и пребледнявам.

-Чехия? - гласът ми се скършва.

-Наистина не мислех, че ще ме приемат. Подадох документите си на шега. Мислех, че изобщо нямам шанс.

-Защо не ми каза по-рано? - прошепвам.

-Опитах се, но не можах.

-Не си могъл? - гласът ми едва излиза от гърлото, пръстите ми треперят неудържимо и в гърдите ми се надига плач.

-Любов, съжалявам. - изведнъж той ми изглежда изморен и изтормозен.

Осъзнавам, че всичките пъти, в които аз имах чувството, че той иска да ми каже нещо, е искал да ми каже точно това. Но аз така и не му дадох шанс, а той така и не намери силите да ми го каже.