Влюбих се в PlayBoy / 18+

12

Бела

Ние контролираме живота си и той е зависим само от нас самите. Нашите решения променят всичко или нищо.
Затова красотата винаги се е криела в незабележимите детайли. Тези, които ни крадат въздишаме, но само когато ни се покажат пред очите.
Хората сме често слепи за съвършеното съществуване на живата и неживата материя — порасналата трева и росата, която блести от слънчевите лъчи утрин. Птичият рой, който звучи като църковен хор, провъзгласен от безплътното ехо. Шумът на реката. Повеят на лекия бриз. Щурците нощем. Светулките. Дивите животни, от които изпитваме истински вледеняващ страх.
  Нашите простички желания и грехове. Покварените ни души, за които се молим пред запалената свещ вечер са все нещата, които не сме способни да избегнем.
  Има толкова много елементи, заради които човек може да се почувства жив и мъртъв едновременно. Всякакви емоции. Добри и лоши. Но само чрез тях усещаме живота...
Затова се страхувах от себе си.
Сърцето ми беше разрушено заради мен самата.
  Действах като животно с вродения ни първичен истинкт за поквара.
  Хлъзнах се по тънкия лед и сега пропадах във водите под него.
  Стоях замислена с ръцете в джобовете си и се взирах в едва събудилата се небесна гръд.
  Ято птици прелетя над мен, докато лъчите се подаваха зад белите памучни облаци.
  Заобикаляха ме иглолистни гиганти, потънали в обичта на галещата ги светлина.
Огледах нервно на всички страни.
Мама, татко и родителите на Деван разпъваха палатките, докато годеницата му се опитваше да си направи стотното селфи, откакто тръгнахме от нас.
Кифла!
Исках да избягам от кожата си и да се превърна в птица.
Бих отлетяла, ако имах криле. Тук, при хората, се живее трудно понякога.
— Скъпа! — извика ме мама.
Чух я през слушалките. Премигнах няколко пъти, за да се завърна в суровата реалност.
— Идвам — спрях музиката и прибрах слушалките в джоба си. — Какво има?
— Би ли помогнала на Деван да събере дърва за довечера, мила? Бъди полезна.
— Той не може ли и сам? — изпитах от онези противни гадения, които караха червата ми да се обърнат.
— С дядото и баща на Деван тръгваме за риба, дъще. Не може сам да носи всичко.
Въздъхнах.
— Добре. А приятелката му?
С мама и тате се обърнахме към нея.
Тази нямаше никакво чувство за срам и себеуважение. Но коя бях аз да я съдя.
Сякаш снощи не спах с годеника ѝ под покрива на родителите ми.
— Ами... — татко не намираше правилните думи.
— Аз ще се оправя с нея. Вие отидете за клечки.
— Сигурна ли си, мамо? Май няма да намерите много общи теми...
— Да. Отивайте, мила. До после.
Оставаше само едно. Да се преборя със страха си да го заговоря след... вчера.
  Пъхнах ръце обратно в джобовете си и забих нокти в дланите си.
Бавно отидох зад него.
  Беше така изящен в бялата си тениска и с леко разрошената си коса.
Бицепсите му трептяха като капки в реката.
Тъкмо да се опитам да кажа нещо и той се обърна към мен с онзи негов суров поглед.
— Бела?
— М-мама каза да отидем за дърва. Тя щяла да остане с годеницата ти — едва не се запънах на думата. Страшна годеница си е хванал, да.
— След теб.
Вървяхме известно време без никой да продума и дума.
Тишината ни звучеше различно този път. Не както онази над града.
  Изведнъж станахме съвсем различни. Далечни острови. Непознати, опознали единствено телата си.
Мъчех се с вълната от мисли, а съзнанието ми стоеше заклещено между спомените ни.
Да бъда или да не бъда онова момиче отново, което те не харесваха или тази, която им се отдаде? Коя да съм, ако не мога да намеря себе си?
— Бела? — гласът на Деван прогори дупка в гърдите ми.
— Да... — отвърнах механично.
— Не исках да се сгодявам. Дядо я избра. Баща ѝ спонсорира църквата му. Тя е може би единствената жена в красива кожа, по която никога не бих си паднал. Дори не съм я докосвал, дявол да ме вземе! — гласът му звучеше изпълнен с гняв и разочарование.
— Чакай! Чакай! Какво правиш? — спрях близо до дебелия ствол пред мен, за да се хвана.
Пропадах.
  В думите му бяха скрити копнежи за нещо повече от това, което му е наложено.
  Започнах да дишам по-учестено, защото той ми споделяше.
— Знам, че е странно — продължи. — Зная колко си объркана.  Имах нуждата да ти го кажа. По-силно е от мен. Искам да знаеш истината веднъж. Заслужаваш я, Бела. Мъжете сме дяволи, които обичат да притежават сладката, неподправена нежност в ръцете си и в леглото си. Не сме по-различни от вас, нито по-добри или по-лоши. Търсим женската душа по всеки възможен начин. Просто сме такива - понякога сме гладни за плът, а друг път сме се превърнали в изстинали въглени и не ни пука за никого. Към теб изпитах странни чувства, обаче. Нито едната крайност, нито другата. И не съм наясно със себе си все още. С мечтите си. С това кой съм наистина! Няма да те лъжа за това. Не зная дали съм добрият или лошия герой в тази история. Нищичко не знам, освен онова, дето сърцето ми не спира да бленува, щом затворя очи. Нуждая се от чиста любов. Нуждая се да дам такава любов, а нямам възможност да го направя.
— Деван... — в гърлото ми заседна камък. — Нормално е да си изгубен.
— Изоставихме те. Можех да остана, когато Грейсън те заряза на пътя. Сърцето ми се скъса... Голям съм глупак!
— Защо не остана, тогава? Какво те спря? Какво, по дяволите не дадох на никого от вас, че се държахте така с мен? — крясъкът ми избухна във въздуха.
Няколко гарвана излетяха от съседното дърво защото навярно ги бях изплашила.
— Невинаги имаш вина, Бела. Понякога има обстоятелства и хора, които ни пречат да постъпим както ни се иска. А именно да бъдем до някого, без когото не можем да си представим да се събудим. Сгоден съм от месеци. Ще се женя след по-малко от два месеца, по волята на дядо.
— Как-какво? Шегуваш ли се? Защо го позволяваш? В университета ми каза, че имаш мечти. Преследвай ги, мамка му! Бъди най-добрата си версия, Деван! Не заслужаваш да си мъж на празноглава кифла, която дори не може да си направи нормална снимка.
— Знам. Права си. Но ме е страх да застана срещу семейството си. Те, те не биха ме разбрали. Дядо иска да следвам неговите стъпки. Татко е безгласен. Чувствам се мъртъв вече. В дупка съм, Бела...
  Деван се свлече до дървото. Облегна глава назад и погледна към небето.
Може би към необятното се обръщахме всеки път, щом ни потрябва разбиране. Небосводът бе способен да ни разбере без да говорим. Даваше ни време да помислим над себе си и да постъпим правилно.
Клекнах пред него и покрих ръцете му със своите.
— Разбирам те, но нека ти кажа нещо. Ако никога не се застъпиш за себе си, Деван, няма да получиш нищо свое. Изгради живота си, както сам поискаш. Другите да вървят на майната си. Виж, трудно ми е. Не намирам думи, за да изразя колко ме боли и мен понякога. Наранихте ме, но с теб можем да бъдем приятели. Нуждаем се от добър приятел. Позволи ми да видя душата ти. Ще я пазя като своя. Обещай ми да създадеш собственото си щастие, защото на никого не му пука за теб. Ще ти обещая същото. Време ни е да се вземем в ръце. Да пораснем. Отлагахме го дълго, а времето не прощава на никого.
В очите му се разливаха вълни. Сълзите се бореха, но накрая изгубиха битката.
Деван заплака.
Прегърнах го и заплаках с него.
За първи път от години го почувствах близък.
Такива сме жените - искаме душата на мъжа, за да го разберем. Макар техните души да са много по-сложни от нашите.
— До теб съм и ще бъда до теб, докато вече нямаш нужда от мен! Ще дишам с теб и ще бъдем едно цяло. От днес ти си мой приятел — допрях чело до неговото.
— Благодаря ти! — той погали косата ми. — Благодарен съм, че те имам в живота си под каквато и да е форма. Заедно ще се намерим. Благодаря ти, че съществуваш. Благодаря ти, че имаш красиво сърце, Бела!
— Казах ти, бъди всичко онова, което те кара да се усмихваш. Сделка?
   Деван целуна пръстите ми. Усмихваше се така нелепо.
  Беше изцяло себе си и изведнъж всичко отвътре ми пламна.
  Смяхме се много след това. Както правеха щастливите деца.

   Изминаха часове, докато събирахме съчки и си говорехме. Озовахме се близо до пътя.
  Магнетичността на дивата природа винаги ме е привличала по особено секси начин.
  Създаваше приветлива романтика, докато звуците на малките животинки оформяха мелодична рамка.
  Но някакъв бас и тътен от тежка рок музика развалиха "сънят ни".
— Какво, по дяволите се случва? — Деван загледа към шосето, което се извиваше като змия около двете половини на гората.
— Не! Невъзможно е! Знам тази песен...
— Не ми казвай, че...
Колата на Грейсън профуча с луда скорост покрай нас.
  До него съзрях силуета на някакво момиче, чиято красота не успях да преценя.
Глупава първична ревност!
— Какво прави той тук? — хвърлих клечките на земята и изтичах към пътя.
  Ръката ѝ се вееше извън прозореца като хладния бриз минаваше през нея с лекота.
  Помнех... Помнех как го правех преди и аз. С него...
  На сърцето ми му трябваше време, за да спре да пулсира с бесния си ритъм.
— О, Бела! Прецакани сме.
— Знам! Родителите ми не бива да го виждат. Но, хей, може би не идва на същото място. Какъв е шансът? — изсмях се едва през сълзи.
Какъв беше шансът наистина?
— Да се върнем и да разберем. Ще настане хаос.  
— С вас двамата е винаги така...