Бела
— Почти сме пред болницата, Грей. Време е.
— Още малко. Остави я да поспи само още малко.
Не биваше да ги подслушвам през цялото това време, но исках да чуя дълбоко пазените им тайни... Затова трябваше да бъда по-тиха и спокойна от спяща котка.
Смехът на Деван ме изтръгна от съня и след всичко чуто после, ми беше трудно да се побера в кожата си.
Откровенията им се забиха в гърдите ми като остри ножове и щяха да си останат завинаги там. Завинаги в мен.
Колата се движеше бързо по улицата, а светлините от града игриво преминаваха през нас, затова знаех, че имам само още малко време с двамата насаме.
Беше лесно да го играя спящата красавица, докато те си прехвърляха топката, кой ще остане до мен, сякаш сама бях способна да реша какво искам...
Но може би исках и двамата до себе си и Грейсън за първи път беше плашещо разумен. Качество, което не бях срещала никога у него. Той беше прав за някои от нещата и сърцето ми се сви, само при мисълта.
В стомаха ми запърхаха луди пеперуди, защото влюбването помиташе като вълна сетивата ми и укротяването ѝ би било невъзможно на този етап, затова се отпуснах в прегръдката на своя приятел, и зачаках.
Всичко, което ми се случваше беше урок, който нямаше как да не си науча.
Животът ни принуждаваше да опитваме от различните вкусове, за да разберем какво ни харесва и какво ни подхожда, да научим повече за себе си. А с Деван далеч не бяхме един за друг като двойка и никога нямаше да го осъзнаем, ако не бяхме създали греха си.
Докато с Грейсън преживяванията ме водеха до лудост и го заобичвах постепенно повече.
Бях благодарна за баланса между любовта и приятелството, защото малко хора имат и двете.
— Бела — чух притеснения глас на Грейсън и ръката му се плъзна по скулата ми внимателно.
Отворих бавно очи и първото нещо, което видях, бяха приказните очи на Деван.
Лесно се обича човек, който не го заслужава, затова намерих как да го обичам по правилния начин този, който си беше заслужил.
След като извърнах глава, видях Грейсън. Изпиваше ме със съжалителен поглед и ме оглеждаше, сякаш бях ранена сърна, която трябва да спаси на всяка цена.
— Пред болницата сме — добави, но тонът му беше студен и пеперуденият полет беше изместен от крилете на притеснението, които замахваха упостошително в плътта ми отвътре, и замахът им ми причиняваше страдание, каквото не познавах досега.
Какво ставаше...?Извърнах глава към Деван, който също изглеждаше като видял призрак и паниката бързо превзе мускулите ми.
— Какво? — извиках. — Какво ви става? Защо ме гледате така?
Тогава се заоглеждах наоколо и видях как някой седи на тротоара пред стълбите на болницата, и плаче.
Беше жена и тялото ѝ се тресеше неконтролируемо. Усетих замайване и картинката за миг се пречупи.
Мама.
— Това е... Мамо! — изкрещях с цяло гърло. — Мамо! — заудрях с длан по прозореца.
Скочих веднага от мястото си и избутах Грейсън, за да сляза от колата.
Втурнах се към дребното тяло на жената дала ми живот и паднах на колене пред нея, като обхванах ръцете ѝ в своите.
— Мамо! — преместих ръцете си върху лицето ѝ, и го вдигнах нагоре.
Сълзите ѝ течаха със силата на буйна река, очите ѝ бяха подути и зачервени от плача, а лицето ѝ имаше дълбоко оформени бръчки, каквито се получаваха, когато ридаем неутешимо дълго време.
— Баща ти... — Мама се опита да поеме въздух, но се закашля и слюнката ѝ изхвърча напред.
— Татко! Къде е той, мамо? — стиснах лицето ѝ и се опитах да насоча вниманието ѝ към мен.
Защо не ми отговаря?
— Умолявам те, мамо, кажи ми! Къде е татко? — гледах в очите ѝ като дете, което очакваше да се случи някакво чудо.
По кожата ми полазиха като малки буболечки проклети, мразовити и едновременно изгарящи тръпки, които ме изправиха на нокти и аз извих гръб в отбранителна позиция.
Сякаш с всяка изминала секунда можех да помириша уханието на довятия сибирски студ.
Усещането за пустота, за самота и за отчаянието, които сезонът на вечната и тъжна зима нашепна злокобно в съзнанието ми, успя да накара всяко косъмче по крехката ми обвивка да настръхне от страх.
Не понасях чувството на безсилие, което беше способно да ме сломи и физически, и психически, докато чувах шумоленето от стъпките на премълчаното как прииждаха бавно към мен.
Студът вледени краката ми, а пръстите на ръцете ми изтръпнаха. Нямах си ни най-малка представа какво щеше да ми бъде сервирано на масата, но бях готова да го погълна, ако се наложи.
— Скъпа, той... Не! — стонът ѝ създаде собствено ехо покрай циментовите страшилища около нас.
Мама изпадна в още по-тежко състояние, от което риданията ѝ се превърнаха в плашещи викове.
Сведох бавно глава надолу, защото знаех какво значи мълчанието ѝ, но не можех да го изкрека, дори наум.
Адреналът възбуди скованите ми мускули и аз бързо скочих на крака, и изтичах с всичка сила към входа на болницата.
— Бела! — извика ме Грейсън.
— Бела! — чух и гласът на Деван, но беше късно.
Този кратък миг от забавеното на каданс време, в който сърцето ми притаи дъх, беше като неволно премигване, но достатъчно опустошаващо да ме разруши на милиони парчета, щом отново започне да бие с нормалния си ритъм.
Повече никога нямаше да го видя, да го усетя, да го прегърна или докосна...
Тази жестока мисъл кръжеше като безпилотен самолет из главата ми. Бях счупена, прекършена духом, сломена, наранена и адски ядосана.
Имаше нещо, което не знаех и не пасваше добре на парчетата от пъзела.
На мига, в който отворих широко стъклената тежка вратата, опияняващият мирис на болница, лекарства и препарати удари ноздрите ми.
— Бела! — чух отново Грейсън, който вече стоеше зад мен.
Търсех знак из фоайето, а такъв нямаше.
Къде е татко?
Болницата изглеждаше пуста по това време и още изгревът не беше посял семенцата на светлината си над хорската жлъч.
Грейсън вплете пръсти в моите и усетих как стисна ръката ми.
— Обичам те — прошепна тихо до мен.— Грей, и аз...
Но точно преди да се обърна към него, чух тракането на някакви колеца, които звучаха като от филм на ужасите.
Притаих дъх, докато ядрото ми разрушаваше вътрешността ми с тътените си, от които ушите ми заглъхнаха.
Пищенето им създаде хаос и аз треперливо поех дъх.
Вкопчих очи в болничната кушетка, покрита с плътен бял чаршаф, както и в двамата мъже облечени с бели престилки.
— Татко! — опитах се да побягна, но Грейсън държеше здраво ръката ми.
— Не! Няма да видиш това, Бела! Умолявам те...
— Стига! Пусни ме! Татко! — дърпах се аз и се борех, а ехото правеше сенките на слабо осветеното помещение, проклети като демони.
— Госпожице, какво става тук? — попита единият от тях, но нямах представа кой. Не можех да чуя ясно нищичко, нито да разпозная кой виждам пред мен.
Земята под краката ми се рушеше и никой звук не звучеше ясно, освен проклетото бучене в ушите ми.
— Баща ми! — изрекох задъхана.
— Тя търси баща си, господа. Отвън е майка ѝ, плаче на стълбите. Това под чаршафа — Грейсън стисна ръката ми, — той ли е?
— Водим този пациент към моргата и не можем да ви дадем тази информация — отвърна строго по-високият.
— Искам да го видя — продължих да треперя и не можех да ги погледна още. Ужасявах се мъжът под платното да е татко...
— Не ни е...
— Нека види — прекъсна го другият. — Няма доктори по това време и ако наистина е баща ѝ, трябва да знае.
— Благодаря ви.
Погледнах плахо към Грейсън, който изглеждаше не по-малко изплашен от мен.
— До теб съм, скъпа! Да го направим...

YOU ARE READING
Влюбих се в PlayBoy / 18+
Short Story"Носи си заешко краче за късмет! " История без резюме, която със сигурност ще ви хареса! Жанр: Драма, 18+