Слънцето трепти и играе (завършена)

Част6. Нощта продължава.

Тя седеше на чардака и решеше буйните си, гарваново черни коси. Едрите зъби на гребена се спускаха плавно през кичурите и стигаха до върховете им. После вдигна очи и ги впери в него. Имаше мъка в тия очи и болка имаше... И най-много обич грееше там. Топлеше го тя, изпълваше го. Искаше да се дигне от земята и да тръгне към нея, да се заслони на гърдите ѝ, да пошепне оная така лелеяна думичка, която не беше продумвал... мамо! Жената се усмихна замечтано и наведе леко главата си настрани. Лъскавата ѝ коса се плъзна по рамото и закри лицето ѝ. После тя пак се изправи и устните ѝ се размърдаха:

–Чуй ме сега, чедо ненагледно... - гласът ѝ бе мек и ехтеше, сякаш от високо идеше и се разливаше в него, като меласа – Чуй ме, Вълко, но със сърцето ме слушай! Веднъж те до гърдите държах, веднъж те, чедо, целунах и после отлитна душата ми и те оставих самичък... Прости ми, чедо, не ме корѝ! Туй е Божа работа, не е в силата на човека да се бори и да остане. Ала болка имам, чедо и все надолу гледам, към тебе, Вълко! Не се погубвай! Не се давай на чернотата, сине! Ако любиш, Вълко, недей да насилваш... Недей да мъчиш и принуждаваш! Това не е любов, сине! Това е само тегло! Тегло за тебе и за жената тегло! И без това все жената болката носи, тъй Бог е отредил, недей и ти болка да добавяш. Мъжът е скала, чедо. Скала и упора, а не юмрук и наказание. Туй да знаеш от мене, че приживе не можах да ти го река!

Очите ѝ го гледаха, тъмни и дълбоки, като зрели череши. Същите, като неговите, ала нейните бяха меки и топли, опрощаващи!

–При теб ще дойда, мамо! – отрони се от устата на Вълко, подобно на молба – При теб покой да намеря, че да не почерня нея... да не я мъча с мене си!

Поклати глава майка му и изведнъж на далече отиде. Косата ѝ се вееше, бялата ѝ риза блестеше, сякаш милион звезди бяха извезани по нея.

–Не ти е времето още за оня свят, сине! Има много път да минеш, ала от тебе зависи по коя пътека ще тръгнеш и какви дела ще сториш... Остави сърцето си да говори! И помни, Вълко – туй име аз съм ти го дала. Да си силен като вълк, ала и като него да си верен на вълчицата си. Да я пазиш и поколение да имаш, да пребъде рода ни, а не да се затрие! Но ти си тоя, дето ще реши, чедо... Ти... ти...

Последните думи ехтяха и се удряха в тъпанчетата му безброй пъти. Вълко изпъшка.

–Вземи я пред Бога, Вълко! С чест да е твоя! И да ѝ дадеш мойта сватбена премяна, сине!