Пролог

609 54 23
                                    

Ина

Страхът се пропуква във всяка пора и миризмата във въздуха става все по-осезаема. Хленченето,което се изтръгва от мен прави нещата такива каквито никога не съм си мислила ,че ще бъдат. От жената,която реши да направи най-голямата крачка в живота си. Да избягам от чудовището.

Годините на насилие ме научиха да избера правилният момент. Точно,когато кучетата са вързани и той спи.

Имах много възможности за бягство,но смелостта ми беше много далеч от сега. Тази вечер използвах всичките си сили,на които съм способна. Плана ми беше прост,но опасен. Факта,че Лен ми помогна да го направя е безспорен. Може би заради това,че е на годините на баща ми и ме чувства като своя дъщеря. Или всичко опира в основата. Съжалението. Колко пъти ме е виждал в състояние на безпомощност. Колко пъти е чувал и най-простите викове и риданията след това.

Никой нищо не направи. Не очаквах нещо друго. Те са твърде лоялни към Него. Твърде страхливи да рискуват живота си и да помогнат на едно момиче от бедно семейство.

Но Лен се съгласи. Сякаш твърде бързо и подозрително,но сега съм навън без кучетата,без той да е по петите ми. Сърцето ми ще изскочи,краката ми треперят,но като знам,че това е единствения ми шанс,няма да го пропилея. Макар шанса ми да е минимален и вече може да са усетили липсата ми,аз няма да спра.

Навън е пълен мрак,уличните лампи не светят и знам защо. Той настояваше да е така. Контролира ги,така както мен контролираше и то с лекота.

Дишането ми се учестява и умората стяга мускулите по тялото ми. Трябва да си почина,да се скрия между дърветата и да продължа към гората. Имението му е далеч от града и е разбираемо защо го купи преди години. Заради мен. Да не мога да избягам. Да не отида до града и да поискам помощ.

Забавям темпо и много пъти си поемам дълбоко въздух. Имам чувството,че сърцето ми ще изскочи от гърдите и ще умра тук. На няколко пъти съм била на прага на смъртта. И бях готова да я приема,само за да спра съществуването на жалкия си живот.

Никога не съм си мислила,че това ще бъде бъдещето ми. В непрестанно насилие и борба за въздух.

Израснах в бедно,но добро семейство. Родителите ми ме възпитаха по всевъзможно най-добрия начин. Стараят се да ме направят човек,а сега дори не знам дали са живи. Толкова време мина ,че болката от липсата им се вкорени в мен. Помня деня ,в който го помолих да се видя с тях и получих най-силната плесница по лицето си. От тогава аз спрях да искам. Спрях да говоря. Изразявам мъката си по различен начин. С ридания. Това беше най-лесния начин,но и най-ужасяващия. Той мразеше да хленча. Колкото повече ридаех,толкова повече ме удряше.

Опасни игри🔞Where stories live. Discover now