Опасни игри🔞

Шеста глава

Ина

Толкова съм объркана,че търся ръката на Омуртаг, като спасително въже. Знам,че той ме ненавижда. Знам,че всичко,което прави е една игра и чака подходящ момент да ме захапе. Аз я създадох и трябва да изтърпя всеки негов изблик на ярост. Заслужавам си го. Навлязох в живота му,за да извоювам свободата си. Егоистично,нали? Не помислих за неговите чувства,не помислих колко е самотен. Той избягва всички. Опитва се да бъда безразличен към всеки,но вътрешно го боли.

Знаейки,че не е свикнал някой да го прегръща,аз си позволявам да го направя. Прегръщам го и вдишвам във врата му. Не усещам напрежение. Той е отпуснат и спокоен. Притискам се все повече към него и вдигам очи. Застана ли сме на централно място и мога да видя половината гости,настанили се по масите под шатрата.

Той е там. Облегнат на един от ъглите на шатрата и се взира в мен. Не знам какво да си мисля. Аз съм в шок. Не очаквах да го видя тук и не мога да разбера дали не ме следи за да разбере какви ги върша или в момента има определена цел. Всички около мен имат някакъв план. Въпросът е кога ще го задействат и какво ще се промени след това.

-Може ли да отида до тоалетната? - шептя в ухото му. Не искам да се откъсвам от този аромат, но трябва да разбера защо той е тук.

-Да! - отдръпвам се и затъквам един кичур зад ухото си. Омуртаг ме погледна и съм сигурна,че докато пристъпвам към Имението, ще продължи да ме оглежда.

Те са убедени,че една жена може му влезе под кожата и да изпее всичко. А аз съм на мнение,че не му трябва такава,а жена,която да го разбира. Да сподели за болката си и да я приеме като собствена. Макар при Ваньо да не се получи така,както сега мисля. При смъртта на родителите им,всеки един човек различно го приема. Ваньо беше гневен на всички. Омразата,която таеше в себе си е толкова неконтролируема,че го водеше към неговата гибел. При Омуртаг не виждам тази омраза. По-скоро има сдържана емоция и силен контрол над себе си.

Дошла съм да го използвам,а вече ми се иска да му помогна. Звучи смешно. Коя съм аз,че ще му помагам? И дали той наистина има нужда от помощ. Гордостта му няма да позволи да я приеме. В това съм напълно сигурна.

Влизам в Имението и като човек,който е живял седем години в подобно,аз бързо се ориентирам къде е тоалетната. Отварям вратата и се натъквам на черни мраморни плочки. Типично в мъжки стил. Същите бяха и в имението на Ваньо. Бих казала,че ги ненавиждам. Мразя всичко,което е свързано с него.