Душевната ми половина

1 - Небе

Легнала съм на една пейка навън и гледам небето. Някои хора като се вглеждат в него много време си мислят, че ще падне върху тях, други дори няма да им мине през главата да излязат да го погледат, а на трети им е било отнето това право, защото са слепи. Аз обичам да го гледам, защото започва да ме обзема чувството че сякаш разстоянието се е намалило и аз самата се губя в него, дори усещам нещо като безтегловност и забравям за околния свят. Не сме се замисляли за много неща и за това как би било ако ги няма, но някои хора го осъзнават чак тогава когато загубят тази така изглеждаща обикновена част от ежедневието си. Обаче когато свикнеш с нещо, което за другите може да означава нещо малко, то за теб няма смисъл тяхното мнение, защото за теб е означавало нещо много повече. Това твърдение се отнася дори и за фантазията, ако си свикнал с това, можеш да го преодолееш ,но няма да го забравиш. Научила съм, че съвпаденията не са всъщност нещо случайно, а нещо с причина. Боли много когато тези малки съвпадения, които били станали част от нашето ежедневие изчезнат, защото ако са били означавали много за нас, то те никога не се забравят, помнят се завинаги. Може би не ме разбирате какво искам да кажа, но ще разберете, защото няма човек на света, който да не се е влюбвал и който да не се е замислял какво ли щеше да стане ако...
Помни, че е важно понякога да казваш това, което ти е на душата, стига да е в точното време и на точното място и да го чуят точните хора, а тези които не трябва, да не са около теб. Когато имах чувства към един човек, обичах да го съзерцавам, защото тогава вместо думи, говорех с душата си. Според мен по очите можеш да получиш най-красивто и мистичното послание, което човек може да ти даде. Извинете, сигурно побърках съзнанието ви, но се замислете. Не сте ли се срещали с човек, който само със присъствието си и погледа си, може да умее несъзнателно да ви накара да бъдете погълнати от личността му. При мен е така, но всъщност интерестното е че аз живея в малък град и тук любовта е странна. Казвам се Блеър Стенхил и живея в град  Ликвон. Тук всички сме странни, различни и известни с това, че прекалено много се задълбочаваме в мислите си.  Дори някои са прекалено внимателни и то до толкова, че това което ви разказах за небето не е нищо. Тази група хора съвсем забравят за околният свят, които ги заобикаля и са голями индивидуалисти. За това също си има причина и тя е защото такива хора не могат да приемат истината и реалността. Душата им е твърде крехка за реалността и за тежината на живота. Аз ги подкрепям, но не напълно както е хубаво да си индивидуалист, така е хубаво и да си реалист, но трябва да има баланс между тези неща. Помнете, че тези които правят този баланс са рядки като личност и сега ще ви кажа защо са в рядкост. Това е така, защото когато си прекалено голям реалист ставаш много краен и не знаеш как да се изказваш, душата ти е била наранена и не владееш интонацията на гласа си . Обаче и да си прекалено голям индивидуалист не е добре, защото живееш в фантазия и не се изправяш срещу истината. Заради това е хубаво да си и двете, така съм аз. Обичам да се задълбочавам и да забравям за външния свят, но само когато болката е прекалено голяма и след като си направил всичко по силите си. Обичам обаче да стоя и в реалността, защото в нея е истината и тя те изгражда личностно. Правете и двете и пазете храмонията на душата си, но и тази на другите. Ако злоупотребят с вашата хармония не им обръщате внимание. За пред крайният реалист бъдете индивидуалист и го заглушете, но част от мнението му на предвид вземете, а за пред крайният индивидуалист бъдете и двете. Съжалявам, сигурно ви стана скучно от моите разсъждения, но не се притесняваите, защото утре съм на купон и ще ви разкажа всичките странности в града и за всичките хора които са част от живота ми.