ЛЮБОВ ИЛИ КРУШУМ

Страница 84,85

Глава 84: Последната част от деня

Явора и Петя станаха от пейките си, изправяйки се с умора, но и с чувство на удовлетворение. След целодневния труд в сиропиталището, двете знаеха, че работата им е далеч от приключване. Въпреки тежестта на задачата, те бяха обединени в усилията си, опитвайки се да придадат на всяка стая нов облик.

Петя, с красива увереност, се насочи към лявото крило на сиропиталището, където трябваше да довърши почистването в няколко стаи, които все още не бяха подредени напълно. Явора, с лека тъга в очите, тръгна към дясното крило, където й предстоеше да приключи с последните детайли от основното почистване.

Когато стигна до една от стаите, Явора почувства как сърцето ѝ бие малко по-бързо. Тази стая беше отново тиха, празна и сякаш само за нея. Въпреки че беше запълнена с различни стари мебели и играчки, не можеше да избегне усещането, че пространството беше останало така от много време и някак си отразяваше и нейния вътрешен свят. Върху прозорците падеше бледа светлина, като отдавна изгубените надежди на хората, които някога са живели тук.

Тя започна да се движи из стаята, като премахваше праха от мебелите, внимателно размествала малките детайли, които щяха да дадат нов живот на мястото.

От време на време тя се замисляше за себе си и за миналото си, за всички моменти, които оставяше зад себе си. Не можеше да избяга от мислите за Дилън и техните неразрешени чувства, които останаха неказани и нерешени. Беше трудно да приеме, че той не беше

Глава 85: Явора и Дилън

Явора стоеше пред стаята си в сиропиталището, изпълнена със смесени чувства. Все още беше наясно, че решението да напусне Коста Рика и да замине с Петя в България не беше лесно, но чувстваше, че беше правилният ход за нея. Изправяйки се пред новия си живот и всички тези нови предизвикателства, тя си спомняше за Дилън и за всичко, което се беше случило между тях.

Внезапно в коридора се чу стъпки, които предизвикаха сърцето ѝ да подскочи. Беше толкова свикнала с усещането, че той е в нейния живот, че дори и да беше далеч, беше трудно да не го усети.

Тя обърна глава, а очите ѝ срещнаха неговите. Дилън стоеше там, с едно леко замислено изражение на лицето си, но очите му говореха много повече от всяка дума. Явора не можеше да повярва, че той беше тук.

„Дилън?“ прошепна тя, като не можеше да скрие изненадата и раздвижването в гласа си. Сърцето ѝ се ускоряваше, но тя опита да се овладее.

Той се приближи с няколко крачки, без да отнема поглед от нея. Нямаше нужда да казва много; всичко, което искаше, беше да бъде близо до нея отново. След всички тези дни без нея, след всички тези мисли и чувства, които бяха останали неизречени, той се чувстваше объркан и стиснат от това, което не беше казал.

„Явора...“ гласа му беше дълбок и пълен с емоции. „Не мога да бъда далеч от теб. Ти си част от мен. Не можеш просто да се махнеш така.“

Явора се почувства като замръзнала на място. Тя вече беше решила да се дистанцира от всичко, което я свързваше с него, но при вида му, всичко започна да се размива.

„Какво правиш тук? Как намери ни?“ попита тя, въпреки че вече знаеше отговора. Очевидно той и Ерик не бяха забравили за нея.

„Имам начин да откривам хората, когато наистина ги искам,“ отговори Дилън, приближавайки се още повече. „Не мога да живея с мисълта, че те оставям. Явора... ти си моя.“

Тя се вгледа в него, разкъсвана между чувството на предателство и желанието да се върне към него. „Не можеш да ме контролираш, Дилън. Не можеш да ме задържиш тук. Искам да живея свой живот.“

„Ти си моето желание, Явора. Няма да избягаш от мен.“ Неговият глас беше твърд, изпълнен с решителност.

„Не можеш да правиш това с мен. Не ме влачи обратно в този свят,“ отвърна тя, но дълбоко в себе си чувстваше как привързаността ѝ към него започва да изплува отново.

Дилън не се поколеба. Той я хвана за китките, плътно и силно, и я придърпа към себе си. „Явора... ти си само моя. Няма да избягаш от мен. Не можеш да излезеш, не можеш да си тръгнеш. Няма къде да отидеш, защото не си само твоя. Аз съм всичко, което имаш... и няма да те пусна.“

Явора почувства неговите думи, като тежък товар, падащ върху нея. Не можеше да избяга, не можеше да се скрие. Но и не можеше да се отрече от онова, което беше между тях. Тя беше част от него, без значение колко усилия полагаше да избяга от това.

„Ти си моя, завинаги... и нямаш избор. Разбери го, Явора, няма да избягаш от мен, колкото и да се опитваш. Аз съм твоят единствен избор,“ каза Дилън, като погледът му беше неспокойно настойчив.

Явора затвори очи, опитвайки се да се откъсне от него, но дълбоко в себе си усещаше, че тази връзка е много по-силна, отколкото можеше да осъзнае. Тя беше неговата, а той беше нейният. И независимо колко трудно беше, тя не можеше да отрече, че имаше само един избор.

„Ти не можеш да ме притежаваш, Дилън,“ прошепна тя, въпреки че сърцето ѝ беше изпълнено с конфликтни чувства.

„Ако само знаеш колко много те обичам,“ каза той, като я притисна още по-близо до себе си.