My answer is you

Част V

Джинчой кимна:

- Да, аз съм Бекхюн.

О Сехун закри лицето си с длани и се облегна на волана на колата, натискайки клаксона без да иска. Звукът го стресна, той успя да се осъзнае и усети гнева, който напираше в него:

- ИЗЛЯЗОХ НА СРЕЩА С МОМЧЕ?! ЧОВЕЧЕ, ТОВА Е ТОЛКОВА СБЪРКАНО! НЕ МОГА ДА ПОВЯРВАМ! БЕКХЮН, КАКВО Е СТАНАЛО С ТЕБ? НЕ....КАЖИ МИ, ЧЕ ТОВА Е СЪН ИЛИ ШЕГА! ХАЙДЕ, КАЖИ ГО!

- Моля те, успокой се... плашиш ме. – Джин извика.

- Защо не ми каза по-рано, Бекхюн? Че...че това си ти, че си се превърнал в... ТОВА. Защо си бягал от мен през всичките тези години?...Не мога да повярвам.

- Защо ли? Защото знаех какво ще последва. Знаех, че ще ме намразиш, че ще ме забравиш... Но ето ме тук... вече научи истината, предполагам си отвратен, вероятно и объркан. Разбирам те, но ако не можеш да ме приемеш, то тогава аз ще си тръгна. Отдавна никой не ме беше наричал "Бекхюн", нито ''ТОВА''. Знай, че аз вече съм жена и името ми е Джинчой. Съжалявам, че трябваше да стане по този начин, но аз помня нашето приятелство преди да заминеш. Помня как играехме навън по цял ден, после тръгнахме заедно на училище, ходехме на тренировки, бяхме неразделни най-добри приятели. Когато си тръгна, усетих, че една част от мен замина заедно с теб. Тогава разбрах, че всъщност аз бях влюбена в най-добрия си приятел.

- СТИГА ВЕЧЕ! – изкрещя той. – Не знам какво очакваш от мен, но това не е правилно. Аз... как съм успял да се залъжа и да харесам момче?! Божичко! Не мога да те погледна по този начин...не искам... Не искам да имам нищо общо с теб, Бекхюн, или Джинчой, каквото и да е името ти.

- Надявах се да приемеш думите ми по-спокойно, но, моля те, поне се вслушай. – тя понечи да докосне рамото му, но Сехун отблъсна ръката и. - Нима си готов да загърбиш приятелството, което имахме, само, защото съм решила да бъда себе си? Нищо ли не значеха десетте ни години заедно в Сеул?

- Това, което си сега няма нищо общо с това, с което се сбогувах в Сеул. – отвърна той студено. - Искам да изчезнеш от живота ми и от погледа ми.

Парк Джинчой се стъписа:

- Какво говориш, аз съм си същата, просто...

- МАХАЙ СЕ! ИЗЛЕЗ ОТ КОЛАТА!

Тя отвори вратата на джипа и стъпна с единия си крак на бордюра. Навън валеше като из ведро. От целите тези караници, Джин не беше усетила промяната във времето, нито беше чула безбройните дъждовни капки, които сега тропаха по предното стъкло на автомобила. Тя се обърна за последно, за да срещне погледа на Хуни, но той гледаше право напред, стиснал волана с две ръце и прехапал устни от гняв. Девойката разбра, че това беше краят. Краят на тяхното приятелство и вероятно последният им разговор заедно. Преди да се усети, вече беше замръзнала и подгизнала. Тя тръшна вратата на колата му и закрачи с токчетата в обратната посока. Сехун натисна педала на газта и изчезна от полезрението и.

*Променил се е. Станал е егоист.* - помисли си Джин и захлипа.

Беше доста далече от дома си, парите едва ли щяха да и стигнат за такси, а автобуси не се виждаха наоколо. Всъщност, по улиците нямаше жива душа... Крайно необичайно, дори за дъждовна нощ като тази. А и къде за Бога се намираше в момента? Направи първото нещо, което и хрумна – да се скрие под козирката на един търговски център. Претърси цялата си чанта, но не успя да открие телефона си.

*Явно съм го оставила в колата му.* – ядоса се на себе си. *Супер! Просто чудесно! Нямам достатъчно пари, нямам телефон, не знам къде съм и не мога да отида далеч с тези обувки! Просто... перфектно!*

Изведнъж тя видя фарове на кола в далечината, черен джип – досущ като този на Сехун. Джинчой се зарадва, че той се е върнал за нея. Когато автомобилът се приближи вътре зърна мъж на около петдесет години – пиян и ухилен до уши. Непознатият излезе от колата и запристъпва към нея:

- Знаеш ли, не е безопасно момиче като теб да се мярка сам-самичко в тези квартали. Ще бъде много жалко, ако ти се случи нещо.

Джин се вцепени. Беше уплашена до смърт. Не знаеше какво да направи.

- Мога да те закарам... Само, че ще трябва да си платиш... по някакъв начин. – заподхилва се пияницата, пресегна се към нея, хвана я за ръката и я дръпна рязко към себе си.

В този момент още едни стъпки отекнаха в дъжда и мъжът се оказа на земята, повален от нечий юмрук. Джинчой се отскубна от хватката на разярения алкохолик и се скри зад спасителя си.

- Кой си ти, бе? – ядоса се петдесетгодишният.

- Имаш десет секунди да се качиш в колата и да се махнеш от тук, иначе не отговарям за последствията. – закани се Сехун. Обичаше винаги да се появява точно на време. Както направи и този път. – 10...9...8...7...

Пияният се размърда и се качи набързо в колата.

- 3...2...

От джипа нямаше и следа. О Сехун свали коженото си яке и загърна момичето с него. Джин заплака още по-силно. Плачеше, заради разговора им по-рано, плачеше, защото се беше уплашила до смърт, плачеше, защото, ако Хуни не я беше спасил, кой знае какво щеше да и се случи, но най-вече плачеше, защото се радва, че сега е тук с нея. Той я прегърна и подшушна в ухото и:

- Съжалявам...

Благодаря за отделеното време c: ~ Mintkasa