Lights

Ледът се рaзтaпя от слънчевите лъчи

Глaвa III

-Голям си идиот, Айс - засмивам се.
Постоянно ме наблюдава, чувствам се като затворник, заради това. Дори сега не ме изпуска от поглед, а едва ли ще ми повярва, че не съм заплаха, поне не засега. Заглеждам се напред,  толкова е тъмно, че почти нищо, освен бледата луна, не се вижда. Разбирам го, почти, трябва да сме внимателни - нали все пак искаме да се измъкнем, и все пак защо се съмнява дори в мен.
Ставам, за да се разтъпча малко. Наистина мразя да стоя дълго на едно място, защото развивам хиперактивност. Ръката ми вече трепери, надявам се той да не го е забелязал. Може да го изтълкува като страх, а аз не искам да оставям такова впечатление.
-Скай? - Пита той, а аз стискам очи, докато все още съм с гръб към него. Обръщам се.
-Какво?
Айс става, като не ме изпуска от поглед и същевременно гледа някъде зад мен. Наистина не разбирам какво гледа. Погледът му е изучаващ, объркан, и най-лошото от всички неща, които мога да видя, изплашен. Понечвам да се обърна, но ръката му ме спира. Нещо наистина не е наред и той ми го казва безгласно. Оглеждам очите му отново- светлосини, почти бели, силно напомнящи на две парчета лед, в които вече нямаше нито грам емоция.
-Скрий се - прошепва той, едва помръдвайки устните си. - Те идват!
Веднага разбирам какво има предвид - стражите са ни намерили. Знам, че това щеше да се случи, дори в тъмните улици. Осъзнавам грешката да се бавим толкова открити, или пък да крещим. Но не, нямам никакво  намерение да се крия.
-Оттам се вижда, че е само един човек, Скай. Ако тръгнеш сега,а аз ги забавя, ще можеш да се измъкнеш...
-... и ще отида къде? В Академията, където ще ми затворят вратата, понеже съм Нисша-сам го каза. - Той изсумтява. - А и аз съм с гръб към тях, Айс. Ти трябва да тръгнеш, аз ще ги разсейвам.
- Силите ти още не са се проявили...
-Нито пък твоите - прекъсвам го. - Все ще се справя. БЯГАЙ - повишавам глас повече от шепота.
Айс стисва устни. Хваща ръката ми и я обръща с дланта към своя белег. Отново можем да избягаме, заради светлината. Само че едва ли ще се получи за трети път, този път е различно.
Стражите вървят по-бързо и се приближават твърде много. Знам, че ни наблюдават - погледите им се забиват в гърба ми, сякаш за да ме намушкат. Наистина не знам как ще се измъкнем, но се надявам Айс да има предположения. А най-странното е, че отново виждам някаква емоция в очите му, а тя е същият страх, което изобщо не ми вдъхва повече кураж. Не трябва да се обръщам, въпреки че знам, че ни виждат. Знаят, че сме тук - вероятно са ни преследвали отдавна - как не ги бяхме забелязали!?
Той приближава дланта ми до лястовицата все повече и повече, почти се допират, но знам, че чака да се приближат достатъчно.
-Носят очила - прошепва той, а аз се опитвам да не се паникьосвам. - Няма да се измъкнем по този начин.
- А по какъв начин!?
- Ще...ще го измислим в движение.
И точно тогава, Айс впива ръката ми в кожата си, дори мога да усетя пулса му. Няма никаква светлина - дори не съм сигурна дали нещо става. Просто чувствам гъделичкане по ръката си. Пулсът на Айс затихва, а гъделичкането се усилва повече. Накрая спря, а той пада на земята. Ръцете ми светват в зелена светлина, а между тях проблясват светкавици.
Става ми лошо, когато осъзнах какво значи това
Стражите са на няколко крачки от мен, когато се обръщам. Виждам страха зад очилата им. Не знам какво да направя. Просто си представям,  че хвърлям топка и... нищо не става. Светкавиците избледняваха - това не е добре. Започвам да се притеснявам.