(Harry's POV)
Вече от един час карах без посока по пустите улици на Лондон. Минаваше полунощ и не можех да реша какво да правя. Картини от случката сутринта постоянно минаваха през ума ми. Тя изглеждаше толкова невинна и уплашена. Не бях очаквал да се дърпа толкова. Повечето момичета, докато ме видят и са готови да правят всичко за което ги помоля. Или не аз никога не моля, винаги получавам. Чувствах се виновен. Ами ако го бях направил, без да се замисля, както правя обикновенно. Това момиче сега щеше да ме мрази и да живее с това, че Хари Стайлс се е възползвал от нея.
Ударих кормилото с всичка сила и отбих рязко от пътя. Вече бях излязъл извън града, така че бях посред нищото. Излязох от колата и се опитах да нормализирам дишането си. След което седнах на прашната земя и опрях гърба си на затоплената кола. Не искам такъв живот, не искам да съм такъв. Искам си стария живот и старите приятели. Момчетата вече не се отнасят към мен както преди, много по отдалечени са. Разбираемо е, защото аз наранявам всички. Не помня от колко време не съм говорил със сестра си или майка ми.
Ретроспекция: 25.12.2013
-Хари ставай! Харолд! Хари! О, боже мой, той не диша. - Чувах крясъците на Джема съвсем слабо. Усещах как се опитва да ме събуди, но нещо друго ме дърпаше на другата страна. Нещо по-силно. Оставих се на тази сила да ме дърпа към нищото...
Събудих се от досадно бибкане. Главата много ме болеше. Отворих очи и опитах да свикна със светлината. Намирах се в болница. Завъртях главата си на една страна, което ми докара нова порция болка и стискайки зъби изсъсках тихо. Видях майка ми и Джема пред стъклената врата. Разговаряха с мъж, облечен в бяло. Предполагам лекар. Не изглеждаха добре. Подпухнали очи от плач и недоспали изражения. И това всичко за мен? Явно им бях развалил Коледата. Изсмях се и това предизвика три чифта очи впити в мен. Джема веднага хукна към мен и дойде да ме прегърне.
-Боже, Хари. Нямаш си и напредстава колко много ни оплаши. Мислех си, че никога повече няма да се събудиш-Тя пак плачеше. Не можех да търпя, плачещи момичета, най-малко пък когато ме болеше главата.
Извъртях се, така че вече не бях в прегръдката й. Това я озадачи и тя престъпи изненадано назад.
-Някой би ли ми казал какво правя тук?- Обърнах се към доктора и майка ми.
-За нищо ли не се досещаш?- Отговори майка ми и изглеждаше отвратена от мен.
-Мне, а трябва ли да се сещам?- Започвах да се ядосвам и това сигурно е проличало в гласа ми, защото лекаря се намеси.
-Синко, вчера вечерта явно си изпил прекалено много. Сутринта сестра ти те е намерила в безсъзнание. Това можеше да бъде много опасно и в момената да не си тук с нас...
-Е, и?- прекъснах го и погледнах отекчено- Сега съм добре. Може ли да ми дадете нещо за главата и да си ходя?
-Трябва да останеш под наблюдение поне за един ден.
-Ох, няма да стане имам уговорка и трябва да вървя.-Погледнах надолу и видях, че съм си с дрехите и няма нужда да се преобличам. Махнах системата от ръката си и станах от болничното легло, докато всички ме гледаха ококорено. Взех телефона си от нощното шкафче и тръгнах към вратата, но гласът на майка ми ме спря.
-Ако сега излезеш от тази врата, считай че оставаш без семейство. Не мога да те гледам такъв. Нито една майка не би се гордяла със син като теб, затова ако смяташ да си такъв, аз не искам да казваш, че си мой син.-Говореше студено, за първи път я чувах да говори така.
Без да се замислям, дори не се обърнах за да ги видя, аз излязох през вратата и разроших единственото останало ми. Връзката с майка ми и сестра ми.
Край на ретроспекцията:
Не се замислих. Исках си стария живот и щях да направя всичко за да си го върна. Вече стоях пред вратата на старият си дом. За последно оставях съзнанието ми да ме обеждава да не го правя. Но този път не го послушах, звъннах на звънеца и зачаках. След няколко секунди вратата се отвори.
-Хари...
