Аз,той и болката.

Глава 13

Дрехите с които е била облечена Вики вечерта са горе.
------------------------------------------------------

Той седна на леглото до мен и ме погледна.
-Довечера нямаше ли да излизаме?
-Оууу...Вярно.Ъмм ела на бар.
-Първо може да излезем да хапнем нещо и после да отидем.Искаш ли?
-Дам.За предпочитане пица!
-Бургери и картофки?
-Mc Donalds?
-Дам.
-В 20:00 бъди готова.
-Добрем.-казах аз като погледнах телефона си.

Сега часът беше 18:30.Още беше рано.Не съм от този тип момичета които два часа преди да излязат си избират дрехи и започват приготовления.Аз решавам всичко в последния момент.Легнах на леглото си и пуснах музика.Писах на мама,защото исках да разбера как са.
"Мамо? Как сте?"
"Хей мъниче! Добре сме! Аз,баща ти,Бебчо... Ти?"
"И аз съм добре.Довечера ще излизаме.Исках просто да видя как сте!"
"С Рос ли?"
"И с него.Запознах се с много хора и мисля,че така е по-добре.Днес беше погребението!
Мина добре,но исках да не беше съществувало"
"Миличка живота е такъв.Явно така е по-добре."
"Сигурно.Аз ще се приготвям."
"Добре,принцесо! Лека вечер! ❤"
"Мерси и на вас! ❤"

Станах от леглото и се запътих към гардероба ми.Часът вече беше 19:50,а аз още не бях готова.Облякох си розов потник с бяла пола и обух кафеви обувки на платформа.Сложих си спирала,очна линия и розов гланц.Взех си телефона и слязох долу.Още не бях решила как да е косата ми,но накрая я вързах на стегната конска опашка.Отидох в стаята на мама и си взех гривните с които и бях ослужила преди месец,сложих си и едно дълго колие.Джонатън още не беше слязъл.Отидох в кухнята и отворих хладилника.Извадих си студен чай и един шоколад и седнах на столчетата до високия до кръста ми плот.Начупих шоколада и отворих студения чай.Докато отпивах третата глътка,видях как Джонатън слиза.Дойде при мен и взе шишето,затвори го и заби устните си в моите.Не знаех какво да направя и как да реагирам.Отвърнах му.Станах от столчето и стъпих на земята,а той продължаваше да ме целува страстно.Вдигна ме и ме качи на плота.Какво правех? Днес погребах живота ми,а вече се натискам с друг.Отдръпнах се.Той погледна надолу и почервеня.Не го харесвам и не знам какво прави в къщата ми и защо се натискахме,но ми беше гадно,че така го отблъснах.
-Виж,Джонатън...
-Не! Аз,аз,аз...Съжалявам.Ще излизаме ли?
-Ам дам.

Излязохме от къщата.Вървяхме по осветената от лампите улица.И те бяха сами като мен.Нямаха нужда да живеят,защото те са нищо.Просто другите се възползват от тях.Така е и с хората.