Uncensored desire / Нецензурирано желание

Колийн Лойд

Преди 14 години

Преди няколко месеца чичо и леля умряха. Липсват ми. Мама плаче много, и на нея липсват. Тате не говори много, знам че и за него е тежко.

Ола дойде при нас, винаги съм я харесвала. Сега й е трудно, загубила е родителите си. Плаче много и почти не говори. Мама прекарва много време с нея, опитва се да я успокои. Аз също го правя. Предложих й стаята си и всичките ми играчки. Не искам да плаче, беше хубаво когато се смееше заедно с мен.

Сега ми липсва и мама. Прекарва много време с Ола. Но ме е срам да си го призная. Ще бъда лоша.

Алесандра, нашата икономка, казва, че всичко ще мине и мама пак ще е с мен. Но не минава.

Какво да правя? Искам да съм добра, но не искам да дам мама на Ола.

Когато излязох от заседателната зала се почувствах като новопристигнало животно в зоопарк. Наблюдавана, бясна и оценявана по качества. Чужди и прекалено любопитни очи бяха вперени в мен. Именно това ме накара да се сдържа.

Никога, абсолютно никога, не биваше емоциите да излизат на повърхността.

Изгладих малките бръчици, които се бяха формирали на челото ми и надянах суровостта. Изправих гръб и се стегнах. За следващите крачки ми трябваше много сила, за щастие я имах.

Ако не друго ме бяха научили, че трябва да съм силна.

Закрачих към кабинета си под всички тези погледи, издаващи почуда. Погледнах секретарката на Винс зад бюрото й, а тя се сви. Хвърлих поглед към отдела за Човешки ресурси. Мишките бяха започнали да обсъждат. Бях сигурна, че някой е подслушвал.

Влязох в кабинета си, а след мен и ТиДжей. Чух затварянето на вратата докато наближавах бюрото си. Крачките на асистента ми бяха много по-леки от моите, но се бях научила да ги различавам от всички останали.

- Всичко наред ли е? - попита ТиДжей след като седнах.

Отворих белия си лаптоп и влязох в имейлите си, в търсене на време, което ми беше нужно да му отговоря.

- Предполагам се е чуло всичко. Когато излязох всички слухтяха! - казах по-разпалено отколкото исках.