The Demon Inside Of Me

Пролог

Намирах се в таванската стая, седяща до запотения прозорец, наблюдавайки мрака разпростиращ се навън.
Той бе толкова завладяващ, мистериозен, че чак ти се иска да потънеш в него, да разгадаеш какво се крие в този спокоен, но в същото време плашещ мрак. Бях потънала в мисли, когато нещо проблесна в тъмнината. Беше за секунди и не успях да го разгледам. Беше нещо като светулка, но не,не беше светулка, защото светеше по-ярко. Станах от мястото си и взех черния фенер, който се намираше на нощното шкафче.
Исках да разбера какво се крие навън, какво светеше толкова ярко, че човек би си помислил, че е улична лампа. Но тъй като живеех в малка къща покрай
езерото, покрай гората - нямаше никакви лампи. Взех сиво, спортно яке, обух черни кецове и излязох от къщата.
Включих фенера и започнах да осветявам дърветата покрити от мрак.
Навлязох по навътре в гората, когато светлината се появи отново. Този път я огледах, беше нещо като снежинка, но не точно, защото беше значително по-голяма.
Светеше толкова ярко и затова изключих фенера. Приближих се до нея и започнах да се вглеждам в детайлите й, изглеждаше все едно е жива, все едно е ангел.
Вдигнах дясната си ръка и понечих да я докосна, но тя се отдръпна назад, при което се стреснах. Светлината започна да навлиза по навътре в гората, а аз я последвах.
Вървях сигурно десет минути след ангелско бялата светлина, когато тя спря да се движи. Чак тогава се огледах наоколо, вече нямаше дървета, а имаше само мрак -
нищо друго. Вдигнах отново дясната си ръка и този път я докоснах, допирът бе нежен, все едно докосвам облак, но в същото време се усещаше гняв, усещаше се мрака?!
Докато я наблюдавах и докосвах, светлината започна малко по-малко да изгасва и накрая когато стана като бобено зърно все едно се заби в сърцето ми.
В началото усетих лека болка, но след това всичко утихна. Светнах със фенера, който държах здраво в лявата си ръка и се огледах.
Дърветата си бяха на мястото, погледнах към мрачното небе на което нямаше и една звезда, само луната светеше и осветяваше пътя до дома ми.
С бавни крачки поех по тесният път и не след дълго стигнах пред оградата на двора. Прескочих я, прекосих останалото разстояние и отворих вратата на къщата, след което влязох и я затворих.
Събух калните кецове и съблякох якето си. Качих се в стаята ми и седнах отново на прозореца, мислейки за случилото се току-що. Дали си въобразявах или
всичко бе истина? След кратките ми размисли, станах от мястото си и легнах на мекото легло, което поемаше всичката ми негативна енергия. Загледана в прашния, черен таван
не след дълго потънах в дълбок сън.

Мрачна нощ, пусто небе, високи дървета и аз вървяща по тесен път. Наоколо нямаше никой, бях сама в пустата гора, но някак си се чувствах не на себе си,
чувствах гняв.
Продължавах да вървя по прашният път, когато видях двойка момче и момиче да се натискат. Скрих се зад едно дърво и ги наблюдавах. Целуваха се страстно и
с любов, по някаква причина усещах техните емоции.
- Обичам те, Мел. - каза момчето на приятелката си.
- Обичам те, Дейв. - и последва нежна целувка.
Сякаш само това чаках.
Запътих се към тях. Усмихнах се с извратена усмивка, след което хванах Мел за ръката и я издърпах към мен. Хванах я здраво за гушата и започнах да галя меката й коса. Тя ме гледаше със страх, виждаше нещо в очите ми. Писък се изтръгна от алените й устни.
- Хей, пусни я какво правиш? - извика приятелят й. Аз се обърнах към него и го погледнах в очите, в началото в тях се четяха решителност и смелост, но след това се изгубиха и на мястото им се появи свиреп страх. Писък огласи пустата гора, птиците напуснаха гнездата си и полетяха към зловещата луна.
Той побягна из между дърветата, чуваха се бързите му стъпки и не след дълго настъпи тишина.
- Виждаш ли колко те обича, щом те оставя сама? - засмях се истерично и погалих кадифената й кожа.
- Ти си чудовище. - извика момичето, опитвайки се да избяга. Държах я здраво в ръцете ми, стисках гушата й.
Постепенно виковете й намаляха.
- Знам. - казах, след което я прободох в гърдите, убих я.

*Часта с наклонения шрифт е сън.*