Повелители

БЯГАЙТЕ!

Мрак. Това бе всичко, което виждах, освен една светеща точка в далечината.
Огледах се наоколо, но не различавах нищо. Само мрак...
Опитвах да фокусирам погледа си върху нещо-стена или предмет, но нямаше нищо. Протегнах се и...
Не докоснах нищо. А би трябвало да има стена или все нещо.
Обърнах се към светлината и сега тя ми се стори много по-близо. След миг успях да различа очертанията на фигура, движеща се с такава бързина, че дори не различавах движенията, но знаех,  че ги има.
Разпознах големи мускулести крайници, силно тяло и средно-голяма глава, от която стърчеше светещата точка намираща се върху антенка.
След още миг съществото беше пред мен и успявах да видя чертите на нещото, което можеше да се нарече лице. Вярно е, че имаше очи, нос и уста, но те не изглеждаха точно човешки.
Очите бяха огромни и зачервени; ирисите бяха искрящо сребърни и доста зловещи. Носът бе сплескан и от него се стичаха сополи. Устата..., устата бе доста плашеща. Да не говорим и за факта, че се навираше в лицето ми, а звярът оголваши всички тези свои развалени зъби, нуждаещи се от спешна зъболекарска грижа, и задушаващ дъх, способен да умъртви цял кон.
Надявах се това да е само сън, но успявах да подуша чудовището пред себе си и това ме караше да се съмнявам.
Опитвах се да извикам или да отстъпя назад, но не се получаваше. Сякаш невидима сила бе приковала краката ми за невидимия под.
Стана ми ясно, че няма измъкване от там и просто затворих очи в очакване на прилив от болка. Но това не последва. Усетих само гъделичкане вътре в тялото си.
Отворих очи и открих, че чудовището вече не бе срещу мен. Вместо това се движеше, вече по-бавно, към кръгла зала, по пода на която се виждаха два фенера, осветяващи леко повдигащи се купчини одеала.
След като се вгледах по-внимателно, разпознах мястото.
Страх нахлу в мен, вените ми се изпълниха с адреналин, дишането ми се учести...Опитвах се да се събудя. Трябваше да се събудя. Сега!
Отворих очи и трескаво се изправих. Стомахът ми се бунтуваше и усещах как бунтът пътува по хранопровода ми. Препънах се до ъгъла на тунела, от който дойдохме, и се превих на две.
Хубавото бе, че не бях яла нищо преди да заспя и избълвах само стомашни сокове.
Избърсах устата си с ръка и се огледах. Всичко изглеждаше наред, само дето това същество, което видях в съня си, не ми излизаше от ума. Само за него се сещах. Още можех да усетя дъха му в лицето си. Нещо вътре в мен ми подсказваше, че то е там. Някъде вътре в тези тунели, то чакаше подходящ момент да нападне.
Изправих се и отидох до Иво и го събудих.
- Трябва да ти кажа нещо. - подхванах аз и му обясних на бързо за опасенията си.
В началото Иво ме гледаше невярващо и клатеше глава, но тогава го чух.
Звукът беше като от тупкане на сърце.
Туп. Туп. Туп.
Изправих се и се доближих до тунела, противоположен на този, от който дойдохме. Иво застана зад мен и двамата се загледахме в тъмнината. Около нас приятелите ни започнаха да се събуждат. Туптенето бе станало почти оглушително. Можех да усетя вибрации дори по пода.
В далечината се появи същата малка точка светлина, която се движеше.
Изглеждаше така, сякаш извършваше бавно и умерено движение, но аз знаех истината. Можеше и да изглежда далеч, но приближаваше със скоростта на самолет.
Обърнах се рязко и изкрещях:
- Вземете само най-важното и да вървим! - обърнах се отново към тунела и извиках Иван. - Иване, помогне ми. Трябва да запечата ме входа. То скоро ще е тук!
- Какво ще е скоро тук? - попита той. Отвърнах му с укорителен поглед.
Започнахме с камъни. Създадохме солидна стена като за начало. Но знаехме, или...поне аз знаех, че това не е достатъчно.
Стената от огън не бе лесна за овладяване, но се справих. Добавихме още камъни и накрая лед. Надявах се да го забави.
Присъединихме се към останалите, когато първия слой камъни започна да се пропуква. Останових това по хрощящия звук и този от ударите.
Всички се затичаха в посоката, от която дойдохме. Лошата новина бе, че малко след като тръгнахме батериите на фенерчето на Иван се изтощиха. Останахме водени сами от фенерчето на телефона на Тара, чиято батерия бе също на привършване.
Не след дълго единствената светлина угасна. Спряхме, за да решим дали да продължин меко казано "слепи" или да използваме оглено повеляване. Избрахме първото, защото преценихме, че "нещото" може да ни открие по-лесно. Като повелители, ние отделяме силна енергия, когато използваме силите си. Това бе сред първите уроци, които всеки един от нас трябваше да научи.
Движехме се в тъмнината, като допирахме ръце до стената. Това, което ни удиви бе, че тунелът постоянно завиваше ту на ляво, ту на дясно. И определено не бе този, от който дойдохме, защото той бе прав.
Започнах да си проправям път напред към Иво, който отново водеше групата.
Успях да видя лекия блясък в русолявата му коса и така разбрах, че съм стигнала. Потупах го по рамото и момчето се обърна.
- Аз съм. - казах. - Спокойно.
Иво въздъхна и отговори:
- Какво има? - а после добави съркастично: - Да не би да си получила още едно шантаво видение?
- Много мило! - отговорих и аз по същия начин. - Ако можех бих ти го прехвърлила, но, уви, не мога.
- Добре, не е нужно да се заяждаш.
- Аз не се... ъгхх...- започвах да се ядосвам. - Хайде да си дойдем на думата: мислиш ли, че се изгубихме?
Настъпи мълчание от страна на Иво. След минута той проговори:
- Наистина не знам защо този тунел не е същият като в началото, но също така и го няма на картата, която треньора ми даде. Така че, подозирам, че сме се изгубили.
Много обнадеждаващо! - помислих си аз, но не го казах на глас. Не исках поредната караница. Вместо това казах, но тихо:
- Мислиш ли, че ще се измък...- не довърших, защото думите ми се превърнаха в писък.
Внезапно бях изгубила почва под краката си. Падах стремглаво надолу. Миг по-късно се ударих в твърда повърхност. Въздухът излезе от дробовете ми и аз се борех за глътка въздух. Когато успях да се добера до такъв, се огледах наоколо, но не видях нищо по-различно от мрак. Толкова дебел и плътен, сякаш бе гъста мъгла, която се обвиваше около тялото ми и затягаше задушливата си хватка.
- Иво! - извиках аз, докато паниката ме обвземаше.
-Тук съм! - получих отговор почти веднага. - Ела при мен! Следвай гласа ми!
Започнах да се приплъзвам по посока на гласа, а Иво продължаваше да ми говори:
- Хайде! Можеш го! Само ела при мен! После заедно ще измислим начин да се измъкнем и да се върнем обратно горе!
Плъзгах се напред все по-уверено, докато не се блъснах в тялото на Иво. При съприкосновението ни момчето веднага обви ръце около мен и ме притисна до себе си. Но бе принуден да ме пусне, защото прегръдката му породи болка в рамото и гръбнакът ми.
- Ранена ли си?
Поклатих отрицателно глава, но почти веднага след това се сетих, че заради тъмнината той не можеше да ме види.
- Не, добре съм. Само леко натъртване.
Иво издиша шумно.
- Трябва да помислим. Как да стигнем до горе? Където и да е това...
Погледнах нагоре. Иво беше прав-нищо не се виждаше. Мрак, мрак и пак мрак...
- Приятели! - извиках аз. - Питър! Тара!
Виках по име всеки един от тях, но отговор така и не последва.
Седяхме там, двама злощастни тийнейджъри, сгушени едим в друг в опита да се стоплят, молейки се единствено да се измъкнат преди да умрат от глад или, по лошо, от нещо друго...