Какво правеше той тук? Без да се замисля веднага се затичах към вратата на стаята ми, натиснах дръжката и уплашено побягнах към стълбите. Прескачах ги през две-три, дори четири. Няколко пъти стъпах на криво, но продължих. Нямах време да обръщам внимание на болката. За няколко секунди се озовах в коридора. Изминах разстоянието между него и хола за отрицателно време. За първи път съжалявам, че къщата ни е толкова огромна. Майка ми се бе разположила с цялото си величие върху белия кожен диван и гледаше телевизия. Само това успях да забележа, докато тичах към изхода на тази безкрайна къща.
- Аля, какво става? - чух гласа й зад себе си, но не й отговорих. Трябваше да го скрия преди някой да го е видял. Търсеха го, знаех, че бе избягал и в момента майка ми не беше добра алтернатива.
Стремкаво блъснах входната врата в стената и излязох. Не ми пукаше дори това да е причинило огромна дупка в така обичаната, непокътната къща.
Когато вече бях навън се спрях за няколко секунди и си поех дълбоко въздух. Подпрях се с длани върху коленете си и вдигнах глава, търсейки до болка познатото лице. След като видя, че едва дишам дойде до мен и аз го издърпах в силна прегръдка.
- Бързо, докато някой не ни е видял, мъниче. - хванах го за ръка и го поведох към къщичката в гората. Направихме я, когато бях на 11, а той на 5. Винаги си е било нашето място. Никой не знае за него и се надявам да остане така, защото всеки носи със себе си "нещо". Нещо, което само за теб би могло да има толкова голяма стойност. Нещо, за което не искаш никой друг да узнава. Едва ли някой е способен да се привърже толкова много към една дървена къщичка, но това си е нашата дървена къщичка. Нашето "нещо".
Минахме по обичайния път: задния двор, оградата от храсти, хълмът, пътечката от борови игли, поточето и импровизирания мост, който беше "построен" от четири големи камъка, поставени във водата. Стигнахме до дървената постройка и се наведохме, за да успеем да влезем. Минаха толкова години, откакто я "сглобихме", достъпът до нея вече бе доста по-труден. Трески стърчаха от всевъзможни места, част от листчетата, на които бяхме рисували цветя, слънца и човечета вече бяха изпопадали от стената, на която висяха. Натъжих се при спомена. Преди тук беше толкова цветно, толкова светло, толкова живо. Сега нямаше и помен от всичко това. Дъските, забити с пирони бяха пред срутване, а надписите върху тях вече бяха избледнели.
Издърпах два дънера от ъгъла и ги поставих по средата на помещението. Преди да седнем отново го прегърнах. Притеснявах се от това, което щях да чуя. Последният път, когато избяга имаше страшно много усложнения. Побързах да се отдръпна. Знаех, че нямаме много време. Клекнах, за да стигна неговото ниво и все още държейки го за раменете, целунах челото му. Прокарах пръсти през косата му и я отметнах на една страна.
- Какво правиш тук, мъниче?
Всичко започна от времето, когато построихме къщичката. Харесваше ми да го наричам мъниче. Тогава това ме караше да се чувствам по-голяма.
- Съжалявам, Али. Наистина. -проговори той, а детското му гласче трепереше, заради сълзите напиращи в очите му.
- За какво съжаляваш? - попитах, опитвайки се да звуча уверено. Буца бе заседнала в гърлото ми.
- За това, че се разболях. Знам, че това те натъжава, а аз не искам да си тъжна. - една сълза се спусна по бузата му.
Хванах лицето му в шепи и я забърсах с палеца си.
- Мъниче, ти нямаш ни най-малка вина за това, чу ли?
Устната му потрепери. Още няколко сълзи покапаха по двете страни на лицето му.
- Ела тук. - побутнах с една ръка гърба му, карайки го да се приближи, а другата обвих около малкото му слабо телце.
- Не си виновен за нищо. Искам да го знаеш. - погалих тила му, опитвах да го успокоя.
- Видях те - как плачеше, когато - ти казаха. - говореше накъсано, поемайки си рязко въздух. Подсмръкна няколко пъти и продължи: Мама и тате - звукът от плачът му кънтеше из помещението - те също, Али. Всич - ки плакаха за - ради м - мен. Ако не - се бях разбо - лял, никой няма - ше да пла - че. Съжаля - вам, че...
- Ти не си направил нищо, Джаки. Не искам да си мислиш подобни неща, разбираш ли ме? - прекъснах го. Гласът ми потрепна за секунда, но се постарах той да не го забележи.
Не исках да се обвинява. Нямаше право.
- Т-това е за теб. Отво-ри го, когато имаш нужда от-т м-мен. - той извади някаква малка правоъгълна кутийка от джоба си и ми я подаде. Беше опакована в зелена хартия, а по средата стоеше червена панделка. В долния десен ъгъл нескопосано, с детския му почерк, беше написано "За Али.". Това не беше сбогуване, нали? Не. Все още не.
- Ти си едно много силно момче, знаеш ли? Събрал си всичката тази доброта в това малко нещо тук. - казах, като посочих сърцето му.
Джак се изкашля шумно на пресекулки, опитвайки се да си вземе дъх.
- Боли ли те? - попитах, и сложих дланта си върху гърдите му.
Той кимна и се задави. Изплю се на земята и се закашля още по-силно.
- Ако можех аз да нося всичката тази болка вместо теб. - забих поглед към земята.
Той започна да се дави, едва дишаше. Веждите му бяха сключени в права линия, лицето му пребледня, очите му се зачервиха.
- Джаки, добре ли си? - не получих отговор. Повдигнах брадичката му, карайки го да ме погледне.
- Джак? - той отмести глава и се изплю за пореден път.
- Джак! Джак, отиваме в болницата! - отсякох виждайки, че бе изплюл кръв. Хванах го на ръце и се затичах. Минах хълма, поточето, храстите и стигнах задния двор. Усетих, че тежестта в ръцете ми се увеличи. Той се отпускаше. Клепачите му се затваряха.
- Джак, не затваряй очи, чуваш ли ме? Сега ще стигнем болницата. Слушай гласа ми и не затваряй очи. - ускорих крачка и преди да стигна входната врата на къщата изкрещях: - Мамо, докарай колата! По-бързо! - тя се подаде объркано и след като видя малкото момче, моментално тръгна към мен.
- Вземи ключовете от масата, аз отивам да отворя гаража! - тя взе Джак от ръцете ми, а аз спринтирах до холната маса.
- Боже, Джаки. Не сега, моля те, не сега. Дръж се, моля те. - говорих на себе си. Няколко сълзи понечиха да се отронят, но ги спрях.
- Той ще се оправи. - опитах да се убедя. Грабнах ключовете и отново побягнах. Майка ми вече беше отворила гаража. Отключих колата по най-бързия начин и поставихме Джак върху задната седалка. Наместихме се в превозното средство и веднага потеглихме. Седнах при него, за да следя дишането му. Сложих главата му в скута си и прокарах пръсти през косата му. Потта избиваше по челото му, а дишането му се учести.
- Аля, обади се на родителите му. - каза тя и ми подаде телефона си.
- Мамо. - не исках да го правя. Той бе избягал заради мен.
- Аляска, казах да се обадиш на родителите му!
- Добре. - взех телефона и набрах номера на госпожа Стийл. След няколко позвънявания тя вдигна.
- Ало. - звучеше разтревожена. Понечих да й отговоря, когато го усетих.
- Мамо! Той спира да диша! Господи! - проплаках. Тя натисна газта до дупка. Гръдният му кош бе спрял да се повдига и отпуска. Какво ще правя, ако му се случи нещо? Последният път, когато избяга, последствията бяха внушителни. Състоянието му се бе влошило до такава степен, че докторите не знаеха дали ще успеят да го спасят. Не можех да допусна това да се случи отново.
- Мъниче. - говорех с нежен глас. - Отвори очи, моля те. Не ме оставяй сега, чу ли? - няколко сълзи се спуснаха по бузите ми. Той ще се оправи. Винаги се оправя. Сигурна съм, той е силен.
Стигнахме болницата и майка ми спря директно пред входа. Отвори задната врата и взе Джак в ръцете си, а аз побързах да изляза.
- Отиди и доведи лекарите! - почти изкрещя насреща ми. Втурнах се в сградата, лутайки се. Спрях първия лекар, който видях и плачейки, го задърпах към изхода.
- Моля ви, побързайте. Спасете го, умолявам ви. - хората, чакащи пред кабинетите ме гледаха със съжаление. Не исках съжаление, исках само да го спасят. Какво щях да правя без усмивката на моето мъниче? Без греещите му очички? Без малките му ръчички, преплитащи пръсти с моите? Без топлината на бузките му, които не можех да спра да целувам? Господи, едно дете не заслужава да изпитва такава болка. Едно дете няма право да се разкайва и самообвинява, че е болно от неличима болест. Спрях да мисля за това. Знаех, че ще се оправи. Бях сигурна. Лекарите положиха малкото му телце в една от носилките и се затичаха към операционната. Не ме оставиха дори да го прегърна. Просто го взеха.
Бележка от автора: Името на Джак е споменавано и преди-в първа и в четвърта глава. Не съм го написала изневиделица. Дано частта да ви е харесала. :)
