The Last But The Best

2.15. Скоро пак ще сме щастливи

Минаха три седмици, а от Стела няма и следа. Полицията ме уверява, че я търсят неуморно, но резултат - никакъв. Похитителят й звъня два пъти, но не каза нищо съществено, освен че съм глупак. Исках да чуя гласа й, но той затваряше след молбите ми.

Липсва ми толкова много! Липсват ми и най-дребните неща в нея. Например начина, по който търка очите си когато гледаме филм, но на нея й се приспи. Очичките й се свиват и не мога да опиша колко очарователна изглежда тогава. Обичам когато сутрин става преди мен и се приготвя да заведе децата на детска градина. Винаги бърза да не закъснее, но се бави докато избере какво да облече. След това внимателно си слага очна линия и търпеливо чака да изсъхне, за да не я развали. Мисли си, че спя и се опитва да не вдига никакъв шум, дори носи едни дебели, бели чорапки и върви на пръсти за да не ме събуди. Аз съм буден, но не й го казвам, защото изглежда толкова невинна, но и съсредоточена в същото време. Обичам начина, по който се ядосва, когато иска да върже косата си на опашка, но няколко кичура се отделят и я карат да направи прическата си наново. Толкова е красива когато е ядосана. Но най-много обичам когато седне тихо до мен на леглото, да махне кичурите, които са по лицето ми, да ме погали нежно с меките си ръце, да се доближи и да ме целуне по бузата, дори и да знае, че може да развали червилото си. Не устоявам и вдишвам дълбоко от аромата й, този уникален аромат! Дори не мога да опиша какъв е, защото нищо не мирише така прекрасно като нея. Всяка сутрин се чудя дали е от парфюма й, от дрехите или косата й, но никога не съм я питал. Обичам и най-малките дреболийки, които прави без дори тя самата да знае, че ги прави. Всичко това сега ме кара да крещя от болка.

Не бях усетил, че лицето ми е мокро, докато не започнах да плача с глас. Така минават дните ми: седейки на дивана, чакайки обаждане от полицията или похитителя на Стела.
И всяка вечер си позволявам да покажа сълзите си единствено пред малкото ни кученце. Безсилен съм и точно това ме разболява. Дори не знам как е Стела, дали се грижат за нея, дали спи на удобно легло, дават ли й храна... Умирам при мисълта, че може да спи завързана за някой стол, гладна и с болки по тялото. А аз не мога да направя нищо за да й помогна.

- Здравей, Хаз!

- Лиам? - Разтърках очи и станах от креслото. - Как влезе тук?

- Ти ми даде ключ преди доста време, не помниш ли? - Показа ключовете и се усмихна леко. - Добре ли си? - Попита загрижено.