Към гората на светлините от светулки

1.

 Затичах се. Оставих едната чанта в коридора, върнех се до стаята ми за другата и започнах да се обувам.

-Хотару, да слушаш чичо си! Внимавай! Обувките ти удобни ли са? Боже, само толкова багаж ли ще вземеш?- майка ми. Винаги се притеснява прекалено много за мен.

-Да, спокойно, имам всичко необходимо, приготвила съм и още един чифт обувки.

-Сложи си шапка, навън е много горещо, може да получиш слънчев удар,началото на лятото е, а вече е толкова топло.

-Спокойно добре съм.- взех си чантите и излязох. Извиках й, че ще се обадя, като стигна, и се затичах към спирката на автобуса. 

Когато най-после стигнах, оставих чантите на пейката и се загледах в небето. Бях на шест, когато го видях за пръв път.

Беше горещ летен ден, точно като този. Бях се загубила в гората на Небесния Бог, за която казваха, че е обитавана от духове и привидения. Бях тичала толкова много, опитвайки се да намеря пътя към вкъщи, че бях изгубила надежда. Седях на меката трева и плачех от изтощение, страх и самотност. 

-Ей! Дребосък!- някой извика. Вдигнах глава и се огледах. В първия момент не можах да го забележа, но после го видях - фигура, наполовина скрита зад едно дърво. Човешка фигура. -Защо плачеш?

-Йеееее, човек! Спасена съм! - затичах се бързо към него с протегнати ръце. Противно на очакванията ми той се дръпна и понеже се бях засилила се препънах и паднах. В онзи момент тревата не ми се видя толкова мека...

Погледнах непознатия обвинително. Беше с бяла коса, носеше маска. Но иначе приличаше на човек.

-С-съжалявам. Ти си човешко дете, нали? Ако бъда докоснат от човек, ще изчезна. - каза той. Гласът му бе мек и спокоен.

-Ако човек... Ти не си човек? - запитах изненадано.

-Аз съм нещо, което живее в тази гора.

-О? Тогава ти си един от духовете? - попитах и на лицето ми се появи усмивка, предизвикана от тази мисъл. - Но... Какво имаш предвид под да изчезнеш? - Той не ми отговори, така че протегнах ръка към него. Той отново се отдръпна. Станах и се опитах да го пипна отново, но нямаше резултат. Това се повтори няколко пъти. Беше като игра за мен- започнах да се смея. И тогава той ме удари с парче дърво. Болеше и паднах на НЕмеката трева.

-Аааауч! Със сигурност не си човек! Никой нормален човек не би ударил дете така! очите ми се напълниха със сълзи.

-Да изчезнеш, означава да бъдеш заличен. Това е заклинанието, което Богът на планината направи върху мен. Ако бъда докоснат от човек, за мен ще е краят. 

-Съжалявам.

-Ето, дребосък. - вдигнах поглед. Той ми подаваше парчето дърво. - Хвани се за другия край. Загуби се, нали? Ще те изведа от гората.

-Благодаря тиии! - извиках и се изправих за да го прегърна, бях толкова щастлива, че забравих и...

-Ааааауч! - за трети път осъзнах не-мекостта на тревата. За втори- на парчето дърво.

-Не ти ли обясних току-що?- попита той.

-Съжалявам аз просто...

...

Вървяхме, той държеше не-мекото парче дърво в единия край, аз- в другия. Клоните на високите дървета хвърляха сянка, но все пак част от слънчевите лъчи осветяваха стълбите, по които вървяхме. Бяха обвити с мъх, както и няколко каменни плочи, сложени за декорация встрани от пътеката. Звуците от наблизо шумящата река се смесваха с тези от птичите песни.

-Като ходене на среща е. -засмях се аз.

-Не много романтична.- отговори той. - Ти.. не си уплашена?

-Хм? От какво? - повдигнах поглед към него.

-Няма значение.

...

Стигнахме до изхода на гората - нещо като врата го бележеше. Бяха закрепени въжета с бележки върху нея.

-Ако продължиш напред, ще стигнеш до пътя за селото. Чао.

-Винаги ли ще бъдеш тук? - зададох въпроса с надежда. - Ако дойда пак, ще се видим ли?

-Това е гората на Небесния Бог и духовете. Пристъпи вътре и ще се загубиш завинаги. Не трябва да идваш тук.  Хората от селото трябва да са ти казали.

-Аз съм Хотару Такегава.Ти? - попитах с усмивка, очаквайки той да каже неговото име. Но той не го направи.

Усмивката слезе от лицето ми. Вятърът шумеше в косата ми.

-Както и да е! Утре ще се върна тук с подарък за благодарност! Чао! - извиках аз, обърнах се и се затичах.

-Гин. - чух го да казва. Спрях да тичам и се обърнах.

Него го нямаше.

Нова история! Ууу-хуу! Надявам се да ви харесва!