WHO AM I?

'Begining' | Глава #1

Бях изгубен в себе си. Не знаех кой съм, страдах!


Бях 15 годишно хлапе. Момче. Нещо за мен? Висок 1,65. Тежа 50 килограма. Имам сива коса. Защо? Мисля че трябва да започна от начало да ви разказвам.

Баща ми почина. Преди почти година. Живяхме извън градът. На място където няма хора, наистина нямаше жива душа.. тогава си казвах, че искам да съм в градът, да излизам с приятели. Щом почина баща ми след няколко месеца се преместихме с майка ми и брат ми. Бяхме в града. Наистина се радвах. Но, онзи ден. Брат ми беше болен и аз го гледах, защото майка ми постоянно работеше и нямаше кой да се грижи за него. Не бях на училище, стоях си вкъщи. Времето беше хубаво, а аз дори не се показах. Един вид държах брат си под карантина. Имам си една приятелка, която след училище идваше. Когато си говорехме.. аз осъзнах.. че все още живея в миналото. Миналото в което единственото което правя беше да стоя вкъщи по простата причина, че нямах нито един съсед с който да си говоря. Миналото в което бях наистина далеч от хората. Въпреки това.. сега живея в град, с много съседи.. Много хора.. а аз странича от тях. Преди исках да съм сред хора. Да виждам много различни лица, но сега.. Косата ми придоби този цвят защото.. Една сутрин. Направих си процедурата. Ставам, оправям се и отивам на първия етаж за да събудя баща си, защото не само ще ме откара, но все пак беше и на работа. Майка не работеше и гледаше сегашния ми 3- годишен брат.

Почуках на вратата.

Втори път.

Трети път.

Започнах да удрям.
„Защо не отваря вратата?" ; „Никога не е спал толкова дълбоко?! Тогава защо?!"
Ключовете бяха на вратата от вътрешната страна за това нямаше как да отключа. Сълзи се стичаха от очите ми. Майка ми се събуди очевидно от звуците на ударите по вратата.
„Не, то е станало нещо." Каза майка ми, очевидно искаше да избегне думата „смърт". Отказвах да повярвам. „Явно си е ударил главата, и може да е припаднал" Мислех си. Но.. Отидох отново на втория етаж, а майка ми слезе. Трябваше да погледам спящия си брат. Братовчед ми дойде да ни вземе. Мен и брат ми. Не знаех какво да правя..

На следващия ден. Беше още по трудно. Да гледам баща си в ковчега. Така блед..

Толкова трудно.

Майка ми ми казваше да изляза за малко и да се по успокоя. Но аз исках да остана до край.. исках до последно да го гледам.. защото ме беше страх, че няма да го видя повече. Че думата „тате" никога повече няма да я употребя.

Но излязох за малко, поех си въздух.

След това. Майка ми не можеше да спи, и често стоях буден. Но пак си поспивах. След погребението на баща ми. Първата нощ. Щом заспах, на сутринта бях така. Говоря за косата. Явно много съм се унесъл в историята си, а ? Съжалявам.

Когато се преместихме, се радвах, но ми беше изключително трудно да преодолея къщата в която съм живял 14 години. Макар и къща в нищото. Сега тук училището ми е на 5 минути. Градината на брат ми е точно на отсрещната улица. Магазинът е точно срещу блока.