Another Life - Друг Живот

Втора глава

Беше 05:00, когато се събудих. Обикновено ставам по това време само събота и неделя ми е позволено да спя до 07:00 часа. Задълженията ми не го позволяват. Майка ми никога не ми позволява да остана в леглото и да не правя нищо.
Оправих си леглото и отидох до банята, за да си измия зъбите. След това слезнах долу в кухнята. Грабнах един тиган, взех няколко яйца и малко брашно и направих набързо един омлет, защото нейно величество - майка ми, щеше да иска да яде. Щом свърших, се качих отново в стаята си. Отворих скърцащата врата на гардероба и си извадих униформата - бяла риза, червена пола и една моя плетена, червена жилетка. Застанах пред огледалото и сресах косата си, след което я хванах на стегната опашка. Взех си раницата, обух си маратонките и излезнах безшумно без да събудя никой.

Винаги ходех на училище по-рано, защото ако се появях по-късно щях да привлека вниманието на останалите и щях да стана тема за разговор, не че нямаше да си намерят повод. Докато така, аз сядах на най-задния чин и започвах да препрочитам урока.
" Боже, хора... Няма да повярвате! С нашите заминаваме за Вегас този уикенд!" започна да говори едно момиче от класа ми.
" Е, чудо голямо, Тара. Ходила съм толкова пъти там..."
" Аз пък ще ходя до Венеция. Пък може най-накрая да взема да срещна някой по-интересен." обади се друго момиче и някои се изкикотиха.
" Ами ти, Кат? Ще ходиш ли на някое място, по различно от сметището, където живееш?"
Знаех, че говореха на мен. Само тези к#чк# ме наричаха така. Но и аз тъпата нямах смелостта да им се опълча.
" Оставете я... Няма смисъл да се занимавате с такива като нея..." обади се друго.

По едно време, по време на часа, усетих, че очите ми започваха да парят. Не, не... Не исках да почвам да плача, но сълзите просто започнаха да се стичат по лицето ми. Не знам какво бях направила, че съдбата ми беше такава. Винаги съм гледала да помагам на останалите. Когато бях по-малка винаги си запазвах половината храна и излизах навън, за да нахраня котенцата, обречени като мен. Не исках такъв живот...
" Катарина!" изведнъж чух името си.
Забърсах сълзите си и погледнах напред. Госпожата се беше изправила и държеше маркер в ръката си.
" Хайде, Катарина. Ела на дъската и напиши това изречение."
Наместих очилата си, оправих си полата и плахо застанах пред дъската. Докато пишех, усетих, че нещо влажно се плъзна по кожата на гръбнака ми. Веднага след това последваха редица от смехове и кикотения. Без да му мисля, захвърлих маркера и побягнах към тоалетните. Разкопчах си жилетката и повдигнах ризата нагоре. От там изпадаха няколко топченца хартия, покрити с лига, при което ми се доповдига. Огледах се в огледалото и забелязах нещо странно. Обърнах се с гръб и видях 20-тината лигави топченца, залепени по косата ми. Не се сдържах и извиках с цялото си гърло, след което ударих с цялата си сила, огледалото в тоалетните. Изпопадаха няколко парчета. Не след дълго се струпаха на вратата половината ученици.
" О, Боже. Катарина! Какво си направила... Цялата ти ръка е в стъкла и..."
" Какво ви интересува!" отговорих за пръв път.
" Обзалагам се, че на нито един от вас не му пука за мен... Половината, не ми знаете дори името..."
" Сигурно те боли. Нека те заведем при сестрата." заяви една учителка.
" Ръката не ме боли! Не ме боли толкова, колкото ме боли сърцето..."
Изведнъж всичко започна да се движи. Сякаш целия под се въртеше. Ушите ми заглъхнаха и виждах движещите се устни на тези, които говореха, но не чувах никакъв звук да излиза от тях. В следващия момент всичко просто потъна в мрак...