Another Life - Друг Живот

Трета глава

Докато вървях по улицата и преплитах един в друг краката си, една мисъл не можеше да ми излезне от главата - бях осиновена! Но как така никога досега не бях разбрала за това? Когато се замислих, осъзнах, че на външен вид никога не съм приличала нито на баща ми, нито на майка ми. И двамата имаха тъмни очи, а не като моите - светли, както и по-тъмна кожа. В главата ми изникнаха толкова много въпроси, на които нямах отговор. Като, кои са истинските ми родители и дали изобщо имам такива, как са ме дали за осиновяване и защо. И най-големият въпрос: Как щях да ги намеря?

Погледнах малкия часовник на ръката си и видях, че беше два през нощта. Всичко наоколо беше пусто. Стомахът ми започна да къркори. Не бях яла нищо цял ден. Също така бях асдки жадна. Имах пари, но от една страна не исках да ги похарча на момента, а от друга - цялото ми тяло се бореше с жаждата и глада.
По надолу на улицата имаше денонощен магазин. Никога досега не бях влизала там, защото освен на училище и вкъщи, никъде другаде не ходих.
Щом отворих вратата, иззвънтя едно звъннче, прикрепено над нея. Имаше такова изобилие от най-различна, пакетирана храна. Не знам защо, но много ми се дояде сладко, затова се насочих към щанда със сладките неща. Не исках да харча много пари, затова си взех само две вафли, един кроасан и една бутилка с вода. Гледах да не показвам парите, които имах, защото в днешно време хората постоянно биват нападани, заради пари. Щом платих, избързах да излезна и се насочих към малкия парк, намиращ се малко по-напред от магазина. Седнах на една пейка и започнах да ям. Толкова беше тихо, че дъвченето ми се чуваше като ехо. Изведнъж видях една карта на града, поставена в малък билборд до едно дърво. Изправих се и се насочих натам.
Започнах внимателно да я оглеждам. С червен хикс беше означен парка, в който се намирах. Изведнъж погледа ми се спря на едно място - градската болница. И тогава ме просветли идеята. Може би там щях да намеря отговор на въпроса, кои са родителите ми. Огледах внимателно картата, за да мога да запомня накъде да вървя да снигна до болницата. Наместих си раницата на гърба и тръгнах към метрото - единствения начин да стигна до болницата.

Видях огромният, светещ надпис на болницата "Boston's Central Hospital". Стигнах до входа и минах през охраната, която ме изгледа сякаш бях от друга планета. Вътре беше топло и чисто. Загледах към скъсаните си маратонки, изцапани с кал и ми стана жал, че влезнах с тях. Макар и през нощта вътре имаше толкова много будни хора. Забелязах младото момиче на регистратурата и се насочих към нея.
" Здравейте. Ъм...аз...такова...разбрах, че съм осиновена и...ъм, има ли някакъв начин, по който мога да намеря истинските си родители?"
" Съжалявам, но няма как да ви помогна. За тази цел трябва специална заповед, както и съгласието на настоящите ви родители."
" Но не можете ли поне да проверите семействата, регистрирани, в деня на раждането ми?"
" Както ви казах, няма как да стане така лесно. Информацията се пази в специален склад тук и ние, сестрите нямаме достъп."

Имах една единствена възможност да разбера истината и не можех да оставя нещата така. Трябваше да направя нещо, но какво? Погледнах към ръката си, която макар и превързана, все още малко кървеше. Приближих се до една колона и забих юмрук в нея. Ръката ме заболя адски много, но жертвата си заслужаваше.
" Ах!" извиках и започнах да се превивам от болка.
Няколко сестри се приближиха към мен и видяха цялата ми длан, подгизнала в кръв.
" Госпожице, добре ли сте? Елате, да ви заведем в хирургичното отделение."

Зашиха раната и ми превързаха ръката. Първата част от плана беше минала добре, но как щях да стигна до този склад. След като бяха оправили ръката ми, щяха да ми кажат да си тръгвам. Не можех да позволя плана ми да пропадне.
Тръгнах да се изпарвям, но залитнах леко и се престорих, че не ми е добре. Едната сестра ме хвана и ми помогна да седна.
" Замаяна сте от кръвозагубата, затова ви предлагам да останете за през нощта и да си починете."
Аз кимнах с глава в знак на съгласие и легнах на леглото. Изведнъж видях, че едната сестра носеше някаква система.
Тя опъна ръката ми и приготви да забие иглата, но аз си дръпнах рязко ръката.
" Какво правите?"
" Ще ви сложим приспивателно, за да може да си починете добре."
" Не, няма нужда. И така ще поспя."
" Не може. Отпуснете си ръката."
Преди да усетя, иглата вече беше в ръката ми. Двете сестри излезнаха от стаята и аз веднага отскубнах системата. Изправих се, наметнах си една жилетка и се запътих към вратата. Щом я отворих, първо се огледах, но коридора беше празен. На стената имаше табло, показващо на кой етаж каква специалност се извършва. СКЛАДОВЕ - ПАРТЕР. Точно това ми трябваше.

Сладът се оказа една малка стаичка, препълнена с най-различни документи. Добре, че всичко беше подредено по дати и видове. Насочих се към редицата на документите за родени деца. Издърпах кашона с тази табелка и започнах да търся из него. Вътре имаше около 20 папки. Извадих тази, на която пишеше 1999. Потърсих родените на 15 Март. Имаше три бебета. Две момчета и едно момиче. Сърцето ми заби лудо. Имах чувството, че всеки момент щеше да разкъса кожата ми и да изкочи. Погледнах към данните на момичето. Пейдж Морисън. Родена на 15 Март 1999. Родители: Даяна Морисън и Джеймс Морисън. Населено място: Бостън.
Това значеше, че родителите ми бяха тук - в Бостън. Само трябваше да ги намеря.

Докато се качвах към стаята, си повтарях имената на родителите ми. Даяна и Джеймс, а аз Пейдж. Но какво се е случило, че са ме дали за осиновяване. Какво ги е накарало да оставят детето си? Само трябваше да стане сутрин и щях да започна да ги търся.
Легнах на болничното легло, което се оказа много удобно, повече от това, върху което бях спала досега. В този момент се сетих за леля Джес. Дали тя беше добре... Свалих си очилата и затворих очи, с намерението да не мисля повече за това. Имаше само едно нещо, в момента, което беше от значение - да намеря майка си и баща си.

Дали Катарина, тоест Пейдж ще намери истинското си семейство и какво ще стане с живота й, ще разберете в следващата глава.