Another Life - Друг Живот

Пета глава

Още около 15 минути пътувах в метрото, след което се озовах на гарата на центъра. През целия път така и не се осмелих да благодаря на момчето, за това, че ме беше спасило. Понеже видях, че и той слезна, там където и аз, се запътих към него, но той беше със слушалки в ушите и бързаше за някъде. Нямах намерение да го гоня или преследвам, затова го оставих. Сега трябваше да попитам някой за къщата на родителите си. Минаваха доста хора, така че едва ли щеше да е трудно...
*10 минути по-късно*
" Ама тия хора нищо ли не знаят?" казах си, след като вече бях питала стотния човек за къщата на семейство Морисън.
Щом питах хората, едни първо ме поглеждаха и после отминаваха, други просто не ми обръщаха внимание, а трети изобщо не знаеха. Щях да пробвам друг метод и да сменя подхода. Видях една млада жена, която стоеше и чакаше някой, и се запътих към нея.
" Извинете. - казах и жената се обърна към мен. Знаете ли къде е къщата на семейство Морисън? За работа ще говоря с тях."
" А, за работа. Значи като тръгнете по главната улица и ще стигнете на един площад. Там има четири големи къщи. Най-голямата, която е, гледаща към океана е тази на Морисън."
" Благодаря." отговорих и се насочих към улицата, която ми показа дамата.
Улицата се оказа по-дълга от колкото очаквах. Сигурно вървях около пет минути, докато стигна до този площад. Той беше павиран, навсякъде бяха посадени цветя, които ми напомниха за тези от къщата ни преди пожара. Наистина имаше четири къщи. Две, от които бяха по-малки. Останалите две бяха повече от огромни. Имаше няколко паркирани коли отвън - два джипа и три леки коли. Жената ми беше казала, че къщата е тази, която гледа към морето. Но и двете сочеха натам. В този момент, от една от по-малките къщи излезна един човек, който носеше гащеризон и лейка в ръка. Най-вероятно това беше градинарят, затова се запътих към него.
" Извинете, ще ми кажете ли коя е къщата на семейство Морисън? Търся си работа." веднага допълних.
" Работа? Не си ли малко младичка?"
" Ъм...не съм, просто така изглеждам - младолика." заявих и се усмихнах.
На човека срещу мен обаче изобщо не му беше забавно. Той продължаваше да ме гледа със суровия си и студен поглед.
" И като каква ще работиш?"
" Ъъъ... Като чистачка."
" Чистачка, нима? Не мисля, че семейството се нужае от пета прислужница."
" Пета? Тоест, ще се пробвам, може и да ме вземат."
Разбрах, че така нямаше да стане, затова трябваше да направя нещо друго.
" Та, значи работите за Морисън?" попитах мъжът.
" Да, и какво те засяга? Няма ли да си тръгваш най-после?"
" Да, ей сега си тръгвам. И хубаво ли е да се мотаете около тази, огромна къща, с тази красива градина с дръвчета, за които най-вероятно вие се грижите."
" Не тази с дръвчетата, а с розите. Оле..." хвана се човека за устата.
" Мерси, все пак." заявих, усмихвайки се и се насочих натам.
Къщата беше като, тези където ги използваха по филмите. На три етажа, с много красива градина и малко фонтанче отпред.
Застанах пред вратата и си поех дълбоко въздух. Мандалото имитираше лъв, който го е захапал. Аз го хванах и почуках с него на вратата. След по-малко от минута, на вратата застана младо момиче, облечено в черна, къса пола и бяла риза. Тя ми се усмихна и ме попита.
" Кажете? Търсите ли някого?"
" Ъм... Аз... Такова... Ами..."
" Кой е?" попита някакъв женски глас отвътре.
На вратата застана млада и стройна жена облечена в елегантна бяла рокля - жената от снимката, майка ми. Беше толкова красива. Бях наследила очите от нея. Идваше ми да се втурна към нея и да я прегърна, но не можех.
" Кажете, кой търсите?" попита ме тя.
" Ами...аз, исках да говоря с вас."
" С мен? Добре, заповядайте вътре, моля."
Вътре беше още по-хубаво. Още от вратата и сякаш имаш чувстото, че се намираш в някой дворец. Тръгнах да си събувам маратонките, когато Даяна ме спря.
" Но моля ви се, какво правите. Влизайте."
Аз се съгласих и я последвах. Минахме през един широк коридор и влезнахме в холът им, който беше голям колкото къщата на леля Джес. Даяна ми направи знак и аз седнах на дивана. Беше толкова мек и удобен.
" Искате ли да ви донесат нещо?" попита ме тя.
" Не, благодаря. И ако искате ми говорете на ти."
" Добре. Кажи ми какво желаеш? Да не си някоя приятелка на Теса?"
" Ъм, не. Аз... Идвам да говоря с вас."
" Нека позная - искаш работа, нали?"
" Не, аз... Не знам как да го кажа."
" Давай, не се притеснявай."
" Преди два дена... Аз разбрах, че съм осиновена и... Ъм, и тръгнах да търся родителите си и вашите имена излезнаха." заявих.
" Объркала си се, мила. Не сме давали никого за осиновяване."
" Нищо ли не е ставало преди 17 години?" попитах.
" Аз... Коя си ти? - изправи се изведнъж, Даяна. Пари ли искаш? Откъде си намерила информация?"
" Не, госпожо не ме разбрахте. Не искам никакви пари. Дойдох просто да разбера истината за родителите си."
" Дошла си на грешното място. Върви си!"
" Но..."
" Хайде!"
Наместих раницата на гърба си и се обърнах да си вървя. Как можах да съм толкова глупава, че да дойда чак до тук и да си помисля, че ще намеря родителите си. Тъкмо щях да натисна дръжката на вратата, когато Даяна ме ме спря.
" Чакай! Какво е това на врата ти?"
Аз автоматично се хванах отзад за врата и се сетих, че имам малко петънце.
" Ам, не знам, просто го имам откакто се помня."
" О, Боже... Но как? Как е възможно?"
Тя се приближи към мен, изгледа ме от главата до петите и ме прегърна. Беше толкова неочаквано, че не знаех как да реагирам. Просто стоях скована и се наслаждавах на аромата й. Тя се отдели от мен и видях, че имаше сълзи в очите.
" Милата ми... Прости ми, че не ти повярвах."
" Аз... Не се притеснявай."
" Хайде, ела да седнем. Какво искаш да ти донеса? За пиене? За ядене? О, направо ще ти приготвя нещо."
" Не, недей. Не искам нищо. Само искам да знам истината."
" Истината?"
" Защо сте ме изоставили?"
" Не, сме. - започна да плаче Даяна. Казаха ни...когато те родих... Казаха ни, че си се родила мъртва."
" Ка-какво? Но вие не поискахте ли да ме видите, да се убедите сами?"
" Искахме. Но така и не ни дадоха. Казаха, че не било възможно. Цял месец се опитвахме да те вземем, но не ни дадоха."
" И вие просто сте ме оставили така? Имате пари, така ли не успяхте да вземете тялото ми?!"
" Пробвахме всичко, скъпа. Знаеш ли колко страдахме?"
" Да, личи си..."
" Какво искаш да кажеш?"
" Ами змам ли... Имате си друга дъщеря."
" Но вече беше минала година... А и двамата с баща ти искахме да си имаме дете. Мислиш, че ако знаехме, че има и най-малка вероятност да си жива, нямаше да те намерим. А ти как разбра, че си осиновена, родителите ти знаят ли, че си тук?"
" Родители? Знаеш ли какъв беше живота ми през тези години? На 4 годишна възраст изгубих баща си в пожар. Оттогава майка ми ме ненавижда. Живях в бедност и мизерия. Цял живот останалите деца ми се подиграваха..."
" Ох, детето ми... Пейдж..." започна майка ми и спря.
" А, как ти е името?"
" Катарина." заявих.
" Катарина." повтори тя и ме прегърна.
Този път и аз я обгърнах с ръце и двете постояхме така за известо време, след което вратата се отвори.
" Мамо..."

Какво ли ще стане с Катарина, след като вече знае, че майка й е уважаваната Даяна Морисън? Разберете в следващата глава. ;)