Another Life - Друг Живот

Седма глава

На дивана бяха се разположили трима човека - млад мъж на около 38-39 - баща ми, сестра ми и още едно момиче - може би на моята възраст. Имаше дълга, русо-кестенява коса и зелени очи.
" Здравей, скъпа. Кое е това момиче?" попита Джеймс.
" Да, мамо, кажи ни. Заяви, че ще разберем, когато се върне татко. Той е тук, така че давай." обади се Теса.
" Ще ви кажа, но Британи, мила, ще те помоля да се качиш горе. Става ли?" заяви майка ми.
Момичето, без да каже нищо си взе телефона, изправи се от мястото си и се качи нагоре по мраморните стълби, чийто парапет изглежда беше позлатен.
" Е, сега искам да ми обещаете, че ще ме изслушате докрай и тогава ще изкажете мнението си. Нали?" каза майка ми.
" Добре, само започвай." заяви баща ми.
" Това е Катарина - започна майка ми - тя е...ох, как да го кажа... Тя е...ъм...наша дъщеря, Джеймс."
" Моля?" засмя се той, но след това стана сериозен.
" Нали помниш инцидента преди 17 години? Оказа се, че детето ни е живо." заплака майка ми.
" Какви ги говориш?! Това не е възможно!"
" И аз така си мислех, но виж - Даяна ме обърна с гръб към останалите и отмести косата ми настрани, за да покаже белега. - Има белег, какъвто има и Теса."
" Аз..." без да довърши, баща ми се насочи към входната врата и излезна.
Усетих как сълзите започнаха да се стичат по бузите ми. Зебелязах, че Теса вече се беше изправила и гледаше объркано. Тя се приближи към мен. В този момент очаквах да ми се развика или да ме погледне с омраза, но тя направи точно обратното - прегърна ме. Разплака се и ме стисна още по-силно, като и аз я обгърнах с ръцете си. Постояхме малко така, след което тя се отдръпна от мен и избърса сълзите си.
" Но мамо, какво се е случило преди 17 години?" попита я Теса.
" Мила, става ли да ти разкажа някой друг път?"
" Добре. Тук ще живееш вече нали?" обърна се към мен, сестра ми, но й отговори Даяна.
" Разбира се."
" А в коя стая ще остане?"
" Ами...в някоя от гостните и ще я обзаведем по нейн вкус."
" Но тези стаи са по-малки. Да я настаним в стаята на Британи."
" О, не. Аз не искам да взимам ничия стая. Нямам претенции къде ще спя." заявих.
" Не може така. Ти си моя сестра и ще получиш най-доброто."
Щом ме нарече своя сестра, очите ми се насълзиха.
" Но защо плачеш, миличка?" попита ме майка ми и положи ръката си върху рамото ми.
" Аз... Просто не очаквах, че ще ме посрещнете с такава обич."
" Като изключим татко..." каза Теса.
" И той ще свикне, просто му го казах неочаквано." заяви майка ми.
" Хайде, Кат, да те настаним в новата ти стая." каза Теся и ме хвана за ръката, като ме повлече нагоре по стълбите.
Когато ме нарече Кат се сетих за момичетата от стария ми клас, които ми викаха така. Опитах се да задържа гнева си към тях и последвах сестра си нагоре.