Тя е Ангел, а аз съм Дявол... (girlxgirl)

Дори това животно не заслужаваше толкова жесток край...

Всички затаиха дъх... От къщата излизаше още някой. Дари гледаше с надежда към неясната фигура.
-Крис.-извика тя и се втурна.

Да отново се измъкнах. И този път оцелях... На ръце носех Томас. Не можех да го оставя вътре. Направих няколко крачки и се свлякох на колене.
-Кристина, добре ли си?-попита Лосано.
Не му отговорих нищо.
-Крис.-извика отново Дари и ме прегърна. Опря челото си на моето:
-Жива си...
Целунах я. Нямах сили да кажа нищо. Полицаите повикаха линейка.
-Томас...той не е никак добре.-казах през сълзи на Дари.
-Той е силен, ще се оправи.-разплака се тя.
-Можеш ли да вървиш?-попита ме Лосано.
Изправих се. Видях обгореното тяло на Марк и се приближих.
-Всичко свърши, Марк.-казах и отидох в колата.
-Дори това животно не заслужаваше толкова жесток край.-мислех си.
Линейката дойде. Лекарите сложиха Томас на носилка и го качиха.
-Кристина и ти отиваш в болницата да те прегледат.-почти ми заповяда инспектора. Нямах сили да се съпротивлявам.
Качихме се заедно с Дари в линейката, в която беше и Томас.
По пътя Дари се обади на майка си:
-Да, добре съм мамо. Но... Томас, той...-тя се разплака. -Той е ранен. Сега пътуваме към болницата.
Тя затвори телефона.
-Той ми е като брат. Крис, ако нещо му се случи и аз ще умра.
Прегърнах я силно. Не трябваше да казвам на Томас, че знаем къде е Дари. Ако не беше дошъл, сега нямаше да лежи тук. Проклета да съм!
Линейката спря и ние слязохме. Лекарите отведоха възможно най-бързо Томас в операционната.
А ние останахме отвън. Проклето чакане.
-Скъпа, добре ли си? Марк направи ли ти нещо?
-Недей Крис, не е сега моментът.
Тогава майка ѝ се появи:
-Дари, хубавата ми дъщеричка.
Те се прегърнаха.
-Родителите на Томас знаят ли за случилота се?-попитах.
-Родителите му загинаха в катастрофа, когато той беше на девет. Чичо му го отгледа.-каза Дари.
-Аз му се обадих. Каза, че ще дойде веднага.-каза майката на Дари.

-Къде е Томас?-попита ядосан някакъв мъж.
-Спокойно Джон. В операционната е.-обясни му майката на Дари.

Мина един час... Изпих няколко кафета. По дяволите никой не казва нищо.
Още един час... И все същото неведение. Гледах Дари, в очите ѝ се четеше страхът. Отправих стотици молитви. Това момче трябва да живее, по дяволите.
Седнах до Дари.
-Скъпа, как си?-попитах тихо.
Тя стана и тръгна към тоалетните. Последвах я. Когато влязох, я видях да мие лицето си. Приближих се ѝ я прегърнах. Но тя се отдръпна рязко:
-Крис, недей.
-Дари, успокой се. Всичко ще бъде наред.
-Не няма! Лесно ти е на теб. Все пак не ти беше в ръцете на онзи психопат. Заради мен, сега Томас се бори за живота си. Все още ли мислиш, че всико ще бъде наред!?
Тя тръгна. Дръпнах я за ръката.
-Случило се е нещо в онази къща, нали?-звучах по-груба от колкото ми се искаше.
Но Дари не каза нищо. Вместо това се обърна и избяга. А аз стоях, просто стоях... Дали това, което стана току-що бе провокирано от ситуацията, в която се намирахме или имаше друга причина...? Ами, ако копелето Марк ѝ е сторил нещо? Обзе ме ярост. Несъзнателно свих юмрук и го стоварих върху стената. Може би трябваше да усетя болка, но не усещях нищо...
Все пак се върнах пред операционната. Вече не знаех от колко време Томас е вътре...
Лекарят излезе.
-Докторе...-казахме всички в един глас.
-Съжалявам... Не успя да се пребори.
Дари се срина. А аз не можех да повярвам на думите на лекаря. Чичото на Томас връхлетя в операционната.
Погледнах Дари. Очаквах от нея да плаче, да вика, но не... Тя стоеше опряна до стената, гледайки в земята. След случилото се в тоалетната не знаех какво трябваше да направя. Да отида при нея и да я прегърна или да стоя настрана?
Лекарите изнесоха тялото на Томас. Чичо му не беше на себе си.
-Дари, миличка добре ли си?-попита я майка ѝ.
Но от устата на Дари не излезе и звук. Майка ѝ се притесни и извика една от сестрите. Тя отведе Дари в една стая и ѝ сложи успокойтелно, след което моят Ангел заспа. Моят Ангел, отдавна не я бях наричала така. Не можех да си представя болката ѝ. Аз познавах Томас за много кратко, но въпреки това не можех да си представя живота без него...