Another Life - Друг Живот

Дванайста глава

Беше 6:00 часа, когато се събудих. Отидох обичайно до банята, след което се насочих към гардероба. Гледах внимателно да върша всичко, защото ръката ме наболяваше. В новото училище, униформи нямаше, затова реших да сложа черни, нарязани дънки, бяла тениска, на която пишеше 21 Pilots - подарък от Теса. Тя си падаше много по такива групи. Обух си бели кецове и си сложих черен часовник на ръката, като украшение. Сплетох си косата на плитка, сложих си очна линия, спирала и червило. Взех си кожената раницата, в която имаше само две тетрадки, защото все още не знаех какви предмети щях да карам, както и химикал и молив. Сложих си телефона в джоба на дънките и се насочих към стаята на Теса. Докато вървях по коридора, Британи излезна от своята стая. Нямаше и помен от вчерашната й мрачна версия. Сега тя отново сияеше и изглеждаше като някоя богиня, особено с надменното си държание. Явно беше решила да забрави за Ник, или пък се бяха сдобрили - нямах никаква идея.
Тъкмо щях да почукам на вратата на Теса, но тя вече беше пред мен. Сестра ми беше също сложила дънки, но нейните бяха тъмносини, потник и дълга, тънка жилетка.
Теса ме прегърна, както и аз нея, след което се насочихме към входната врата. Отпред ни чакаше шофьор, който щял да ни кара всеки ден до училище, разказа ми Теса. Британи също беше с нас. Тя седна отпред, най-вероятно, защото не искаше да е близо до мен.

Когато най-накрая пристигнахме, притаих дъх, защото пред мен се издигаше, най-хубавата училищна сграда. Нямаше нищо общо със старото училище. Около училището имаше пейки и маси, по които повечето от учениците бяха. Всички момичета и момчета бяха облечени в най-стилните дрехи. В един момент, малко съжалих, че сложих дънки и тениска, но после видях и други момичета, облечени така.
Британи бързо слезна от джипа и се насочи към две момичета, които бяха високи и стройни като нея. Двете с Теса също слезнахме и се насочихме към входа на училището. Забелязах, че погледите на много от учениците бяха насочени към нас.
Първото нещо, което видях, щом влезнах в самата сграда, бяха шкафчетата. Винаги съм си мечтала да си имам собствено и да го запълня с мои неща.
" Кат, съжалявам, но трябва да отивам в клас. Ти ще се оправиш сама, нали?" попита ме Теса.
Все още замаяна от обстановката, в която се намирах, казах само едно, завеяно да.
" И да не забравиш да си вземеш програма." заяви Теса, докато се качваше нагоре по стълбите.
" Чакай... Какво?" попитах, но вече беше късно.
Откъде щях да намеря програма. Ама и аз съм една. Като малките деца се заплеснала и изпуснах всичко. Ами сега? Имаше много ученици около мен, но аз не познавах никой, а не ми беше удобно да отида и да питам. Започнах да се движа из коридора, като се оглеждах. Четях какво пишеше на всяка врата, защото исках да намеря канцеларията. Изведнъж, нещо рязко ме помете назад. Вратата.
" Боже! Много съжалявам! Ама, че съм непохватен..."
Разтърках главата си и погледнах към момчето, което стоеше срещу мен. Беше около 1.90 високо, което ме накара да се почувствам супер ниска, защото бях едва 1.70. Имаше кестенява коса и зелени очи, като носеше очила.
" Добре ли си?" попита ме той.
" Да." отвърнах.
" Нова си, нали? Не съм те виждал преди."
" Да, това е първият ми ден."
" И аз го съсипах."
" Не се тревожи."
" Ъх...искаш ли да ти помогна с нещо?" попита ме момчето и се почеса по врата.
" Да, всъщност. Знаеш ли откъде мога да си взема програма?"
" Да, последвай ме."
Движех се точно като някоя опашка зад него. Хем беше висок, хем и ходеше бързо. Накрая стигнахме до една остъклена врата, на която с големи букви пишеше КАНЦЕЛАРИЯ. Щом влезнах, вътре имаше две жени, които сякаш ме очакваха, защото лицата им светнаха щом ме видяха.
" Госпожице, Морисън. Здравейте! Това е програмата ви до края на учебния срок. Ако имате някакви въпроси, можете да се обърнете към нас."
" Благодаря." казах и взех листа в ръце, след което излезнах навън, където ме чакаше момчето.
Малко ми беше странно да контактувам с непознато момче, но той изглеждаше добър, а и ме насочи, иначе кой знае колко още щях да се лутам из коридорите.
" Какви предмети имаш?" попита той и надникна в листа ми.
Аз самата все още не бях видяла.
" Е, имаш късмет." каза момчето.
" Защо?"
" Първият час ти е Английска Литература, и аз имам същото. Повечето ти предмети са сходни с моите, така че ще имаш жив компас."
Не се сдържах и се усмихнах.
" Между другото, аз съм Бренън."
" Катарина."
" Чакай, ти да не си Морисън?"
" Ъъ...да."
" Не може да бъде. Ти си намерената дъщеря."
" Така ли ме знаят останалите?" попитах.
" Ами така е писано навсякъде в мрежата."
Без да кажа нищо само кимнах.
" Добре, хайде да влизаме в час, че г-жа Уайт е много проклета."
" Не се ли изказваш прекалено строго за нея?" попитах.
" О, почакай да я видиш..."

Както беше казал Бренън, госпожата не изглеждаше много дружелюбна. Беше висока около 1.60, носеше вълнен, зелен костюм, като се чудих как не й беше топло. Косата й беше хваната на странна плитка. За жена на 50 години, не стоеше много добре. Двамата с него седнахме на най-задния чин и той започна да ми разяснява накратко за останалите учители. Разбрах, че единствено по Математика и Екология учителите били добри. Останалите изисквали прекалено много от учениците. По едно време учителката извика:
" Г-н Закъри, г-це Морисън! Не смятате ли, че е време да замълчите?"
" Извинете госпожо, няма да се повтори." заявих.

През остатъка от часа, реших да не говоря с Бренън, защото не исках още от първия ден да си създавам проблеми, както и на самия него.

Щом най-накрая часа свърши, аз се насочих към горния етаж, защото щях да имам час по Испански - един от различаващите ни се предмети с Бренън, защото той имаше Френски. Видях вратата с номер 34 и влезнах. Тази стая беше направена като аула. Имаше огромна прожркционна дъска. Досега бях свикнала да сядам най-отзад, затова и този път се настаних по-надалече. Преди да почне часа, започнах да си драскам на бялата страна на листа с програмата. Правех си нещо като карта на коридорите, защото имах чувството, че рано или късно ще се изгубя.
Изведнъж, някой хвърли пред мен учебник и тетрадка. Погледнах над себе си и единственото, което успях да кажа преди да загасят осветлението, беше:
" Не и ти..."

Съжалявам, че бавя главите толкова много, но тези дни нямам много време, за което се извинявам. Също така, извинете, ако има някакви грешки.
Какво ще стане с Катарина и кой е този, който тя видя, разберете в следващата глава. :)