Another Life - Друг Живот

Четиринайста глава

Когато се събудих, не бях нито на улицата, където бях последно, нито в стаята ми. Бях в болнична стая. Около мен бяха майка ми и баща ми. Погледнах към ръката си, която беше превързана и вече не чувствах болка.
" Мила, как се чувстваш?" попита ме майка ми.
" До...добре." заявих.
" Онзи тип вече е в затвора и няма да излезне от там дълго време." каза баща ми.
Изведнъж се сетих за Ник, който ме беше спасил, но в същото време и беше пострадал.
" Ами Ник?"
" Спокойно, той си е у дома. И теб ще приберем довечера. Докторът каза, че няма нищо сериозно. Но за ръката..." започна майка ми, но баща ми я прекъсна.
" Нека говорим, щом се приберем."

Вечерта, вече си бях вкъщи, в стаята, върху мекото и удобно легло. Чувствах се изморена, заради лекарствата, които ми бяха дали в болницата. Върху нощното шкафче, до мен, имаше кана с вода, както и други лекарства за болката. Все още ме можех да се отърся от случилото се. За толкова кратко време, толкова много неща. Хубавото нещо, от цялата работа, беше, че нямаше да ходя на училище. Не, че бях от тези, хора, които мразят училището, просто все още не бях готова.

По-късно Естер ми беше донесла вечеря, включваща картофено пюре и зеленчукова супа.
Докато вечерях, получих съобщение от Бренън.
♠ Как си след случката? ♠
♥ От къде знаеш? ♥ Попитах го.
♠ Ами, говори се за това. ♠
♥ Ох, но как са разбрали? ♥
♠ Не знам. Да не говорим за това. Утре ще идваш ли на училище? ♠
♥ Не. ♥
♠ Е, не си ли добре? ♠
♥ Добре съм. Но не съм готова да дойда на училище. Още по-малко, след като всички знаят. ♥
♠ Не трябва да те интересува хорското мнение. Просто ела, и какво толкова. ♠
♥ Виж, това, което преживях, не мога да го забравя за един ден. ♥
♠ Според мен, не трябва да отсъстваш. Достатъчно пропуски имаш. ♠
♥ Не ми се говори повече. Лека. ♥

Не знам защо, но този разговор ми се стори малко странен. Довърших храната и лека-полека, се придвижих към банята.
Преди да си легна, докато минавах покрай огледалото, забелязах нещо странно по врата си. Имах няколко синини. Ясно се виждаше отпечатъка на пет пръста от всяка страна. Спомних си за това, как онзи мъж ме беше стиснал, и сякаш отново започнах да се задушавам.
Поглегледнах през прозореца, към стаята на Ник, но осветлението беше загасено.

Легнах и не след дълго, заспах.

На сутринта се почувствах по-добре и слезнах на закуска. Преди това минах през стаята на Теса, защото тя беше болна. С изненада установих, че не беше там и се насочих към трапезарията. Тя беше празна. Отидох в кухнята, където заварих Естер да плачи.
" Лельо, Естер? Какво има?"
" Нещо много лошо стана..."
" Но какво?"
" На съседа... младото момче... Родителите починаха."
Дишането ми се забави и имах чувството, че сърцето ми се качи в гърлото.
" Н-но как е станало?"
" В автомобилна катастрофа. Прибирали са се от работа и... Ох, Боже! Горките хора."
" А къде са нашите?"
" На погребението." заяви Естер и продължи да подсмърча.

Качих се бързо в стаята си, насочих се към гардероба и извадих черни дънки и черна тениска. Хванах косата си на небрежна опашка и се опитах да се свържа с майка ми и баща ми, но телефоните им бяха изключени. Взех си телефона и пъхнах няколко долара в джоба на панталона си.
Излезнах от къщата и отидох на паркинга, където беше единия от шофьорите.
" Кажете, госпожице."
" Закарайте ме на гробищата."
" Съжалявам, но ме предупредиха да не ви карам до там."
" Но..."
" Съжалявам."
Излезнах през входната врата и се насочих към главната улица. Исках да бързам максимално много, но все още нямах достатъчно сили.
Хванах си едно такси и се насочих към гробищата. Пътят се оказа доста дълъг и отдалечен от града.

Слезнах от колата и забелязах множеството паркирани превозни средства. Насочих се към тълпата от хора. Забелязах майка ми и баща ми най-отпред, както и Теса и Британи, и се запътих към тях.
" Катарина, но как..."
" Мамо, защо не ми казахте? "
" Защото нямаше нужда."
" Но той ме спаси... А сега, родителите му ги няма."
" Знаем, но с майка ти решихме, че така ще е по-добре." заяви баща ми.
Не казах нищо повече, защото знаех, че и те бяха прави - той не ми беше никакъв, затова застанах до майка ми, а тя ме прегърна.
Ник стоеше скован и не показваше никакъв вид емоция, нито тъга, нито страх. Беше заковал погледа си върху разровената пръст. Спомних си за погребението на баща ми. Макар и да беше преди много години, все още помнех сълзите стичащи се от очите на майка ми.

След около 20 минути, погребението свърши и хората започнаха да си тръгват, като първо минаваха през Ник, да изкажат съболезнованията си. Той дори не ги поглеждаше в очите, просто си стоеше и гледаше нанякъде. Забелязах, че Британи отиде при него. Тя се повдигна леко на пръсти, прегърна го и му прошепна нещо, но той остана да стои неподвижно.
" Хайде, деца, да се прибираме." каза баща ми.
" Ами Ник?" попита Британи.
" И той ще дойде с нас." обади се майка ми и отиде при него.

Щом пристигнахме у дома, Естер, веднага дойде при нас.
" Госпожо, простете ми, че казах на дъщеря ви."
" Няма нищо. Приготви ли стаята?" попита майка ми.
" Да. Всичко направихме, както поискахте."
" Добре тогава. Ник, - обърна се майка ми към него. - Хайде ела да те заведа в стаята ти. Момичета, и вие си отивайте по стаите."

Тъкмо щях да влезна в стаята си, когато забелязах, че майка ми и Ник, бяха зад мен.
" Има ли нещо, мамо?"
" Не, просто Ник ще остане, в стаята до твоята."

Така... Трябва да ви кажа нещо. Спирам книгата! Няма конкретна причина, просто не ми се пише повече. Съжалявам, но това беше.

...
Хаха... Честит 1-ви Април! Съжалявам за шегата, но като традиционалистка не можах да пропусна.
Ииии естествено няма да спра книгата.

Как Катарина ще се разбира с Ник, след като вече живеят в една къща, ще разберете в следващата глава. ;)