Another Life - Друг Живот

Двайсет и трета глава

Вече се свечеряваше, а аз все още се лутах из нищото. Колкото и да вървях, сякаш пътят нямаше край. Нито минаваха коли, нито хора, нямах и телефон, за да се обадя и не знаех какво да правя. Строполих се на земята и започнах да плача. Все още пред лицето ми беше сцената с Бренън. Та аз го бях убила. Той беше мъръв! Как изобщо щях да се прибера у дома. Нашите сигурно умираха от притеснение. Изправих се и продължих да вървя. Стомахът ми къркореше, защото не бях яла нищо и имах чувството, че ще припадна. С всяка крачка, силите ми се изчерпваха.
Изведнъж забелязах нещо в далечината - къща! Беше на няколко метра от мен. Виждаха се малки светлинки, идващи от прозорците й.
Насочих се натам, като в буквален смисъл се влачех. Колкото повече вървях, къщата толкова повече се отдалечаваше.
Не знам как, но най-накрая вече бях пред вратата на къщата. Протегнах ръка да почукам и усетих, че всичко започна да се върти. Знаех, че ще припадна, затова събрах сили и почуках на вратата, след което целия свят потъна в мрак.

Събудих се и почувствах мекотата и топлината на завивките върху които се намирах. Отворих очи и силната светлина на слънцето ме заслепи. Огледах мястото, на което се намирах. Беше малка стаичка, сякаш излезнала от някоя детска приказка. Имаше малка тоалетка и канапе. Леглото имаше желязни рамки и меки бели завивки. Забелязах, че бях облечена с други дрехи - тъмнозелена риза, която ми беше огромна, но пък и много удобна.
Направих опит да се изправя, но все още не бях яла и нямах достатъчно сили.
Изведнъж, вратата на стаята се отвори и срещу мен застана мъж, на около 45, половина от лицето му беше цялата обгорена и се придвижваше, чрез инвалидна количка. Само където не получих удар, когато го видях. Започнах да мигам невярващо и усетих, че сълзите ми започнаха да се стичат по цялото ми лице.
" Татко..." беше единственото, което излезна от устата ми.

Когато бях малка не спираха да ми минават мисли през главата, затова как баща ми някой ден ще почука на вратата ни и ще се появи обратно в живота ни. Но никога не съм и вярвала, че може да стане реалност.
" Но как..."
" Ще ти обясня всичко, но преди това хапни нещо. Елла, ще й донесеш ли за ядене?" провикна се той през вратата.
" Не! Искам първо да ми кажеш защо ме изостави за цели 13 години!"

Той избута количката напред и се приближи към леглото.
" Заради това." посочи количката и лицето си.
" Това не е причина да изоставиш четиригодишното си дете и жена си, съвсем сами да се чудят как да се прехранят!"
" Чуй ме. Когато ме приеха в болницата, онази нощ, бях почти мъртъв. Бях се свестил за кратко време същата вечер, но не усещах краката си. Не можех да понеса да ме гледате така, затова помолих сестрата да каже, че съм умрял. След това не се събудих в продължение на една година, защото бях в кома."
" Не трябваше да ни изоставяш! Да не мислиш, че защото си неподвижен, щяхме да те изоставим?! Знаеш ли до какво докара майка ми с това твое решение? Тя ме ненавиждаше и постоянно ме обвиняваше за смъртта ти!" започнах да плача.
" Аз... Не знаех... Мислех, че така ще ме забрави и ще продължи живота си пълноценно."
" Ами познай какво - не го направи! Тя не спря да те обича!"
" Знаеш ли колко ми беше тежко да свикна през всички тези години без вас..."

Изведнъж, на вратата застана жена, на същата възраст като него, която носеше поднос с храна. Забелязах, че на пръста си имаше сватбен пръстен.
" Да, като виждам много сме ти липсвали, затова си си намерил нова жена."
" Това е Елла. След като се бях събудил след комата, тя беше първия човек, който видях. Като сестра-доброволец, тя се е била грижила за мен, в продължение на една година. Щом се събудих, тя продължи да се грижи за мен и след две години се оженихме и заживяхме тук, в дома й."
" А защо не ни потърси?"
" Защото мислех, че Примроуз си е намерила друг мъж и сте продължили живота си. Не исках да се появя и да съсипя всичко."
" Така или иначе вече беше съсипан... А ти как ме позна? Ти не си се променил, но аз..."
" Рожденото петно на врата ти."
" И като го спомена... Познай какво научих - осиновили сте ме."
" Как разбра?"
" Майка ми ми го изтърси един ден."
" Ние се бяхме разбрали да не ти казваме. И какво стана, когато научи? Намери ли истинските си родители?"
" Да, и за пръв път след толкова години, се почувствах отново обичана."
" Имате толкова много да си говорите, затова сега предлагам, ти да закусиш." обърна се към мен, Елла.
" Не искам."
" По едно нещо си приличате с Примроуз. И тя беше такава. Все се инатеше. А сега, наистина, яж, след което ще ми разкажеш как си се озовала тук."

Можех да упорствам колкото си искам, но сега наистина умирах от глад и лигите ми се стичаха при вида на питката и чашата с чай пред мен. Кимнах и взех подноса в ръце. Храната направо се топеше в устата ми. Изведнъж сцената с Бренън отново нахлу в съзнанието ми и спрях да ям.
" Какво има?" попита ме баща ми.
" Аз... - започнах да плача. Убих момчето, което ме отвлече."
" Какво говориш? Как ще си го убила?"
" Забих вилица във врата му."
" Сигурна ли си, че е мъртъв? Къде е сега?"
" Остана в къщата, в която ме беше отвел."
" Елла, обади се на линейка и полицията."
" Полиция?!" погледнах към него уплашено.

Надявам се да ви е харесало! :)