Another Life - Друг Живот

Двайсет и пета глава

Не знам колко беше часът, но чух последователно почукване на вратата на стаята ми. Повдигнах главата си от възглавницата и избърсах с опакото на ръката си, засъхналата слюнка от устата си - най-гадното нещо, което ми се случваше всяка сутрин, а и винаги когато заспивах. Изритах омотаните завивки от себе си и станах, след което се насочих към вратата. Щом я отворих с усмивка погледнах майка си и я обвих с ръце.
" Добро утро, мамо."
" Добре ли спа, скъпа?"
" Да - отвърнах, но видях, че изражението й беше напрегнато. - Какво има?"
" Ъм, мила, ще те помоля да се облечеш и да слезнеш долу."
" Защо?"
" Защото двама полицаи са дошли."
След тези думи, изражението ми веднага застина. Усетих как ме побиха ледени тръпки.
" З-защо?"
" Ще ти зададат няколко въпроса. Приготви се и ела в хола."

Преди да влезна в стаята си, все още объркана и изплашена от случващото се, се насочих към стаята на Ник. Отворих вратата, но установих, че него го нямаше.
Бавно влезнах в стаята си и набързо се облякох, като докато се обличах, ръцете ми не спираха да треперят и имах чувството, че след като слезна няма да се върна обратно. При тези мисли, настръхнах, но се опитах да не мисля за най-лошото. Слезнах надолу по стълбите и се насочих към хола. Там бяха всички. Дори и Британи, която ми хвърли съжалителен поглед - нещо необичайно за нея. На дивана, до баща ми имаше жена и мъж, облечени в униформа. Притаих дъх и седнах срещу тях.
" Здравей, Катарина. Аз съм заместник Хедър, а това е главен полицай Дрю. Тук сме, за да ти зададем нялко въпроса, свързани с Бренън Закъри."
" А-а той мъртъв ли е?" избързах да попитам и усетих ръката на Ник върху рамото си.
" Не, но състоянието му е критично. Почти няма надежди да дойде в съзнание, изгубил е много кръв."
" Аз...аз не съм искала да го нараня! Исках само..."
Не успях да сдържа напиращите сълзи и се разплаках като малко детенце, на което са му взели близалката.
" Знаем, че си го направила, за да се защитиш. Не сме тук да те съдим, а да разберем какво точно се е случило. Все пак става въпрос за отвличане." заяви Хедър.
" Сега, Катарина, ако обичаш първо ни кажи къде беше в нощта на отвличането." обърна се към мен Дрю.
" Аз... Бях на мача по футбол."
" Сама ли беше?"
" Не, заедно с мен." каза вместо мен, Ник.
" Ако обичате, нека само тя да говори! А после какво стана?"
" Каза ми, че имал някакъв подарък и ме помоли да отида с него до колата му за мнение."
" И ти просто така се съгласи?" попита ме Дрю и повдигна въпросително вежда.
" Аз не съм и предполагала, че би могъл да направи такова нещо. Той ми беше приятел..."
" Когато те заведе в онази къща, какво стана?"
" Бях завързана."
" Опита ли се да извърши полов акт?"
При този въпрос усетих, че всички погледи бяха насочени към мен и чакаха за отговора ми.
" Не." отвърнах.
" А приложи ли някаква физическа сила, за да те принуди да направиш нещо против волята ти?"
Сетих се, когато ми беше ударил шамара, но реших да го спестя. Така или иначе нямаше да има значение.
" Не." заявих.
" Добре тогава, мисля, че засега разполагаме с достатъчно информация. Ако има нещо, отново ще ви потърсим." заяви Хедър, и заедно с Дрю се насочиха към вратата.

Преди да се кача обратно в стаята си, погледнах към Британи, която беше забила поглед в телефона си, и се насочих към нея.
" Хей, Британи, искам да ти благодаря."
" За какво?"
" За това, че си казала на Ник, когато си видяла случващото се."
" Който и да беше на мое място щеше да го стори."
" Не бяхме в много добри отношения, така че може би щеше да се зарадваш, ако нещо ми се беше случило."
" Може да не съм най-добрия човек на света, но не съм и демон. Аз даже се опитах да ти помогна, още онази нощ, но Бренън потегли и единственото, което успях да направя беше да намеря Ник и да му кажа. Добре че в крайна сметка ми повярва..."
" Защо?"
" Той ме мрази и е нормално да мисли, че го лъжа."
" Не те мрази..."
" Напротив. Но аз вече се примирих, че няма да бъдем заедно. Реших да продължа напред, както той направи."
Не знаех какво да кажа, затова само се усмихнах и се качих в стаята си, защото все още се чувствах уморена.

Така и не успях да заспя, както планирах. Около пет часа се излежавах на леглото, като някой ленивец и гледах какво се случва в социалните мрежи. Повечето от постовете бяха свързани с мен. Имаше и такива безмислени истории, затова, че двамата нарочно сме избягали, други, че Британи има пръст в това и трети - самата аз съм го инсценирала, за да привлека внимание. Но имаше и много пожелания, които ме накараха да се усмихна. По едно време си бях писала с Лаура, която не спираше да ме разпитва, но това не ми пречеше.

Когато най-накрая стигнах последната фаза на скука, станах от леглото и излезнах от стаята си, като се насочих към тази на Ник. Така или иначе не си бяхме говорили след всичко станало.
Отворих вратата на стаята и видях, че него го нямаше. Почуках на вратата на банята, но и от там не дойде никакъв звук. С разочарование се насочих обратно към стаята си, когато чух, скърцане на пода. Погледнах през перваза и видях Ник, който се насочваше към входната врата. По това време? Избързах да си взема една жилетка и тръгнах след него.

Не можех да повярвам къде се намирах. Не къде да е, а пред самата болница, в която съм била родена. Но какво може да прави Ник тук? Последвах го и видях, че той сви към един от коридорите. Спомних си, че там всъщност беше интензивното. С още по-голямо любопитсво, поех по неговите стъпки. Замръзнах на място, щом видях при кое беше той - при Бренън. Кожата му беше нереално бледа, точно като на вампирите. По цялото му тяло бяха прикачени най-различни жички. Когато гледах към него ме заливаха едновременно и яростби съжаление.
Тъкмо щях да си тръгвам, защото не можех да го гледам, когато осъзнах за какво точно беше дошъл Ник. Той щеше да го убие. Видях как ръката му бавно се плъзна по една от възглавниците. Сграбчи я, и я носочи към лицето на Бренън.
Без да му мисля отворих рязко стъклената врата и извиках:
" Ник, спри!"

Дано ви е било интересно, докато сте чели. Ако има някакви грешки, по-късно ще гледам да ги оправя. ;) :)