През времето

Първа глава

Момчето бавно отвори очи, но бързо размисли. Засенчи ги с ръка и тогава направи втори опит. Отново бе забравил преди лягане да спусне завесите и сега слънцето безмилостно препичаше. Бе доста необичайно топло за средата на април, но в този период времето никога не можеше да си избере какво точно да е. Един ден валеше, на другия препичаше слънце сякаш бе юли, а на следващият ден може да се спусне гъста мъгла, че чак зъбите ти да затракат.

 Бавно прокара пръсти през косата си и въздъхна. Надигна се от леглото и бавно завлачи крака към банята. Взе си бърз хладък душ и щом се изсуши набързо облече тънка сива тениска, черни боксерки и спортно сиво долнище. Днес бе събота и не бе на училище, така че просто облече първите попаднали на погледа му дрехи.

- Ге*, къде си? - веднага щом чу гласа на стопанина си едно малко рижаво кученце дотича в спалнята на момчето и весело размаха опашка. - Хайде да отидем на разходка.

Хьо Соп взе каишката, която винаги стоеше окачена на закачалката до вратата на апартамента му и я сложи на нетърпеливото животинче. Отключи вратата и кученцето веднага задърпа весело напред момчето.

~В парка~

Хьо Соп бавно вървеше по сенчестата алея и гледаше щастливите лица на хората около себе си. От време на време срещаше и замислени, потънали в себе си хора - точно като него.  Въпреки, че бе само на 18 и все още бе ученик съдбата не го попита дали е готов да поеме живот на възрастен.  Бе изгубил майка си при раждането си, а само две години по-късно и баща си. Хьо бе останал сам на произвола на съдбата и единствения му жив роднина бе по-голямата сестра на баща му, която го прибра при себе си. На 16 загуби и нея. Жената бе имала злокачествен рак, за който бе скрила от племенника си, за да не притеснява малкото дете. Само, че Хьо Соп бе едно доста умно за възраста си момче и разбра всичко. Грижеше се за възрастната жена до сетния й час и когато тя си отиде момчето остана да живее в апартамента, който тя му бе завещала. Заради болеста си жената се бе отдръпнала от останалите хора и единствения, който допускаше до себе си бе малкото момче. Никога не се бе женила и не бе имала деца, така че за нея Хьо Соп бе такажелания син.Така на 16 момчето остана сирак за втори път, но бе достатъчно голям, че да може да се грижи сам за себе си. Социалната работничка, която му бе назначена идваше поне три пъти на месеца, за да го наблюдава. И така той остана съвсем сам в малкия скромен апартамент и с малкото завещани пари от родителите си. На 18 започна работа в близкия супермаркет и една вечер докато се прибираше към дома си срещна Ге. Бе началото на декември и студ сковаваше всичко на вън. Тихото скимтене привлече вниманието на момчето и той отиде до кофите за смет където бяха натрупани стари кашони. В един от тях се бе сгушило малката рижава топка и когато усети, че някой го наблюдава повдигна муцунката си и с големи влажни очи погледна към момчето. Без да се замисля Хьо Соп взе кученцето и го сгуши под палтото си. С бързи крачки взе останалия път до вкъщи и щом вече бе там остави премръзналата животинка на мекия килим.

- Сигурно си много гладен и ти е студено. Стой тук, сега ще ти потърся нещо. - Момчето бързо изтича в кухнята и затършува из хладилника и шкафовете и след минути се върна с купичка в ръка. - Тази вечер ще трябва да се задоволиш само с попара от мляко и малко хляб. Обещавам утре да те нахраня добре.

Кученцето сякаш разбрало размаха опашчица сякаш му отговаряше "Разбирам. Ще почакам до утре. Сега и на това ще съм доволно. Благодаря ти за топлия подслон." Хьо леко се усмихна и погали кученцето по гръбчето.

- Аз ти благодаря. Благодарение на теб вече не съм сам.

*Ге - прев. от корейски "куче"