Зрителна измама/boyxboy/

Край

Беше късна съботна вечер, небето беше разцепено от светкавици, които водеха със себе си първата за сезона буря. Под покрива на старият пансион се бяха сгушили тридесет и три деца, по две в стая. Пансионът се намираше на края на града, скрит между големи бурени и малка, самотна гора. Изглеждаше като изоставена сграда, но светлините от прозорците говореха за точно обратното.

В тъмнината Кибум почти беше осъзнал, че така му е по-лесно да приеме съдбата си.

Поредната светкавица се разпръсна в небето и той изскимтя, като малки, бисерни сълзички паднаха по малкото му лице. Одеялото беше твърдо, сякаш не бе прано и използвано от векове, а възглавницата му прекалено висока, но да се оплаква след като няма истински дом над главата си, бе жалко и ненужно. Той се прикри в одеялото, за да спре пресвяткащите светлини, идващи от небето. От както се помнеше имаше мания и страх от бури.. Това никога не е било нещо, с което да се гордее.

- Такъв си ревльо/изплю момчето на срещуположното легло, което изглеждаше така сякаш изпитва удоволствие от природното бедствие/ - Какво?/попита то и поклати брадичка към насълзените очи на другия/ - Като ревеш, няма да спреш бурята.

- Защо и ти не се страхуваш.? Трябва да се страхуваш/рече тихо Кибум. Ако трябваше да избира от кое повече се страхува-бурята или съквартиранта си по легло-то най-вероятно нямаше да намери отговор... /

- Някои хора си имат характер, ок. Други са ненужни като теб/Чернокосото момче се завъртя с гръб и въздъхна/ - Заспивай, преди да съм те пребил пак.

Кибум изтръпна и се сви под одеялото си. Чу се силен гръм и той сложи длан върху устните си, за да не бъде шумен. Страхуваше се, че другият ще го набие..както правеше всяка сутрин за собствено удоволствие.

Кибум още усещаше болката от изкълченото си рамо.

*

- Спри да се дърпаш!/извика сестра Агнес. Беше висока, пълна и доста силна жена. Ръцете й уловиха краката на чернокосото момче, които се мятаха наляво и надясно./

Кибум закри очите си. Опита се да си втълпи, че това е за негово добре..че сестра Агнес няма да го нарани, а ще го излекува.. Но крясъците на ранено животно го оставяха безсилен.

- Не, не...не ме пипай..не ме пипай..

- Що за чудовище си ти?/сестра Агнес поклати глава и завърза краката му с дебел, кожен колан/ - Отиваш в психиатрията и няма две мнения за това.