Нормален живот, работа, гаден шеф и едно съдбоносно интервю. Сватба. Интерес. Изненада. Бягство. Желание. Страст. Едно забранено чувство... А именно любов.
...............
Гледах със страхопочитание гледката пред себе си. Човекът, когото нарекох бе...
Събудих се от алармата на телефона си. Изпуфтях и го хвърлих към вратата. Още един ден сред потни и дебели журналисти. Нищо ново. Сложих възглавницата върху главата си и си представих, че все още е неделя.
Алармата ми отново извъня и сънят ми се срина. Понеделник. Господи как мразя понеделниците! Когато бях ученичка мразех понеделниците, а сега 7 години по-късно все още ги ненавиждам. Станах и тръгнах към банята. По пътя тоест след около три крачки се спънах в нещо. Изпусвах и се наведох да го вдигна. Пейджера ми. Чудите се защо все още ползвам пейджер? Ами много е просто шефа ми е един дърт, перверзен, надут пуяк, отказващ да приеме, че има нещо наречено телефони. Честно понякога си мисля, че живее в свой собствен свят.
Влязох в банята и пуснах водата. Съблякох нощницата си и застанах под хладната вода. Единственото нещо, което може да ме събуди сутрин.
След около 15 минути вече бях готова. Увих кърпа около тялото си и продължих към гардероба си. За мое щастие мога да облека всичко стига да не е много шарено, което мен идеално ме устройва. Избрах си това:
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
Прибрах косата си на опашка, взех си чантата и лаптопа и тръгнах.
Когато реших да уча журналистика не очаквах точно това. Мислех си, че в света на медиите хората имат право на глас. Е много сбърках. Падна ми се възрастен, себичен шеф със склонност към женски дупета. Всеки път щом имаме среща чувствам погледа му по себе си. Настръхнах при спомена. Та освен това няма нищо интересно в моя живот. Имам семейство, което след като записах журналистика почти се отказа от мен и сестра две години по малка от мен. Живот мечта.... Да ама друг път.
Паркирах пред добре изглеждащата сграда и продължих по така познатия път. Работя тук още от преди да завърша затова всичко ми е до болка познато. Качих се в асансьора и натиснах копчето за 5 етаж. Малко преди вратите да се затворят някой ги спря. Отвориха се и пред мен с усмивка на лице се появи Джак. Гелосан сякаш не се е къпал от години, с широка бяла риза и черни панталони вдигнати чак до пъпа. Сваляча на компанията, ако изобщо може да се нарече такъв. Не е лош човек просто не харесвам начина по който ме гледа. Мазната му усмивка стана още по широка, когато ме видя и пристъпи напред. Потръпнах от ужас.
