College Love Or Something More

ЧЕТИРИ

С жената се спогледахме, тя отвори вратата и двете излязохме навън. Ходех мълчаливо до нея, кабинетът на директора беше на единадесетия етаж. Естествено, най-вероятно е с най-хубавата гледка. Тъй като сградата беше огромна, имаше много път докато стигнем до асансьора. Не се сдържах и попитах дамата до мен дали наистина знае за какво ме търси г-н Харис. Тя ме погледна и поклати глава в отрицание. Притесних се. Какво беше намислил този път? Да не би да ме вика заради днешното ми закъснение, но не би трябвало все пак той самият ми каза, че този път ми се е разминало. Дали? Вече бяхме пред големия асансьор. Жената натисна копчето и този път за мой лош късмет асансьора дойде почти веднага. Качихме се, а аз се притеснявах все повече с всеки един етаж, с който доближавахме единадесетия. Вече бяхме на на последния етаж, вратите се отвориха и пред очите ми се откри великолепна гледка. Таванът на колежа беше остъклен, през стъклата преминаваха лъчите на слънцето. Всичко беше от бял мрамор, големи колони се издигаха пред очите ми. Имаше знамена, забодени в нещо като поставка направена за знамена? Американското знаме беше вляво, а знамето на колежа точно до него. От двете страни на въпросните знамена се издигаха високи растения, изглеждаха величествено. Всичко беше много добре подредено и изпипано до най-малкия детайл. Интериорният дизайнер е бил наистина добър! Ходехме, а аз постоянно въртях глава, за да оглеждам наоколо. Беше много красиво! Свихме по един тесен коридор, чиито стени бяха обсипани в картини, много и красиви картини. Имаше произведения на Пикасо, Микеланджело, Да Винчи и много други. Божествено, това беше моята страст – изкуството!

Стигнахме до вдве наистина високи врати, тъмнокосата жена ги отвори и пред нас се откри нещо като фоайе. Беше голямо помещение, вдясно от мен имаше широк бял кожен диван, пред който имаше стъклена масичка с разни брошури отгоре. Пред мен имаше още една висока врата, а от двете ѝ страни имаше скулптори, високи бели скулптори. Цялата тази разходка дотук ми изпълни очите и сърцето. КРАСОТА! И изведнъж спрях да мисля за заобикалящото ме, в ума ми се настани мисълта за директора, който ме викаше. Започнах леко да треперя, коремът ми се сви от притеснение, а може би и от очакване, но за какво? Не можех да отговоря на нито един от въпросите си. Опитах се да се овладея и да не изглеждам нервна пред него, но това беше почти невъзможно. Жената влезе в стаята, намираща се зад вратата и затвори след себе си. Аз стоях и чаках, не чаках дълго, защото тя излезе почти веднага. Обърна се към мен, погледна ме и ми се усмихна.