Лунна светлина /ЗАВЪРШЕНА/

Глава 1

Тичам от толкова отдавна, че вече не знам от кога точно. Вятърът брули снежнобялата ми козина, езикът ми е изплезен, а скоростта ми е толкова висока, че вместо дървета виждам размазани сенки. Лапите ми едва докосват земята, покрита със сняг, толкова бял, колкото и моята козина. Тичам, тичам, тичам...

Скоро стигам до мястото, където съм оставила колата и дрехите си, и се трансформирам с огромно съжаление. Толкова обичам, когато съм вълк! Свободата, вятърът, усещането, че можеш да отидеш навсякъде и да направиш всичко!

Докато търся ключовете на колата си, си мисля колко радостна ще съм, ако има някой като мен. Бързо отпъждам тази мисъл от главата си. Е, да, родителите ми също са такива, но това е различно. И все пак...

Отключвам черната ми кола кабрио, паркирана в началото на гората, като тръсвам главата си в опит да се освободя от тази натрапчива мисъл. Настанявам се удобно на седалката, запалвайки колата. Свалям гюрука, заглеждам се в синьото небе и усещам, че за януарски ден днес е много топло.

Подкарвам кабриото към кафенето "При Грейс". Скоро стигам там и паркирам колата на почти пълния паркинг, слизам, заключвам съкровището ми и се запътвам към сградата. Добре де, сграда е силно казано, по-скоро къщичка. "При Грейс" изглежда като малка къщурка с бяла мазилка, голяма кафява врата, малки кафеви прозорци и табела, написана с голям черен шрифт, показваща името на кафенето. Отварям вратата и прекрачвам прага. Отвън можеш да я вземеш за едно приятно местенце, в която живее добро семейство с котки... Но чак когато прекрачиш прага, "малката къщичка" се превръща в шумен и задимен бар. Подът е черен, а стените някога са били бели, но от толкова цигарен дим вече са мръсносиви. Масите са в продължение на двата ъгъла на кафенето, а точно в центъра се кипри голям бар с малки, високи столчета. Зад бара е пълно с какви ли не алкохолни напитки, на повечето от които не знам имената. Както казах е много шумно, защото от колоните дъни някаква песен, която не мога да разпозная, а пък въздухът тежи от тютюна. Виждам една-единствена свободна маса и с бързи крачки се отправям към нея, настанявам се и любопитно оглеждам тълпата. Тук е пълно с какви ли не хора – каубои, хипита, гримирани мацки, пънк групи, металяги... Единственото готино парче е момчето зад бара, Уили, с което по случайност излизах. Той е на моите години – 18, с къса кестенява коса, високи скули, тънички устни и днес е облечен с бял потник и дънки. Да, той е наистина е страхотен, но като си отвори устата цялата тази хубост отива по дяволите. Горкичкият, много е глупав! Махвам му, той ме вижда и ми се усмихва, но е прекалено зает и не може да ми обърне внимание.