Лунна светлина /ЗАВЪРШЕНА/

Глава 2

- Мамооо, прибрах се! – тръшвам вратата и влизам в хола. – Мамо?- Тук съм! – мама се провиква от кухнята. Запътвам се натам и я виждам да готви нещо. С мама си приличаме много - еднакво високи, еднакви носове, еднакви устни. Само че кафевите й очи са няколко тона по-тъмни от моите, приличащи на разтопен шоколад и нейната коса е по-скоро кафеникава , а и е много по-къса от моята – нейната едва стига раменете, а моята русичка коса е дълга до лактите. – Здрасти мила!
- Здрасти мамо! - прегръщам я, докато тя ме млясва по бузата. – Какво има за обяд?
- Печени картофи на фурна с копър и ризото. – обявява щастливо тя, а аз я гледам като тресната.
- И нищо месно?
- Не, защо ни е месо? – пита ме тя учудено. Ама тази жена да не би напълно да е изперкала?
- Мамо, ние сме вълци! В-ъ-л-ц-и! Дори да го отричаш, ние сме такива и на мен ми харесва! Много добре знаеш, че ни трябва месо дори когато сме хора, да не говорим когато сме в другият си облик! Но да го отичаш е много глупаво! – бясна й отвръщам.
- Малка госпожичке, изобщо не се мисли за много голяма! – мама ми изсъква, а очите й светват гневно. – Ти нищо не знаеш за нас и за вълците, само си въобразавяш! Ако още веднъж ми се сопнеш така, ще получиш такова наказание, че ще ме запомниш цял живот! А сега се омитай в стаята ти!
Поглеждам я за секунда и навеждам глава, при което един рус кичур пада върху очите ми. По дяволите, много е бясна. Поглеждам я пак, обръщам се и напускам бойното поле.
Качвам се по стълбите, спирам пред втората врата и отварям стаята си. Пода е бял, стените са боядисани в много нежно розово. Точно срещу вратата се намира огромното ми двойно легло, застлано с розова кувертюра, а на стената отляво се намират два гореми бели прозореца. Отляво още е стария ми бял гардероб, осеян с малки розови сърчица, а до него е бялото ми бюро, затрупано с учебници, тетрадки и списания. Розовият въртящ се стол пък е затрупан с дрехи. Отдясно е голямата тоалетката, която майка ми и баба ми са имали като деца и вратата към банята. Когато съм решавала как да бъде боядисана стаята ми (тогава съм била на 6 годинки!) съм държала да бъде розова. Цялата! В последствие смених някой от нещата с бяло и се изглежда много по-добре.
Тръшвам се на леглото, затварям очи и почти веднага чувам почукване на вратата.
- Влееез! – провиквам силно.
- Хей! – чувам бодрия глас на тате. Обръщам се и го виждам застанал на вратата, усмихнат. Татко също е висок и мускулест, но вече с малко шкембенце, руса къса коса, на цвят като моята, римски нос, напълно различен от моя впрочем, пълни устни и проницателни кафеви очи, почти същия цвят като на майка ми. Синята му риза е загащена в дънките, но почти се е извадила. Странно, но си мислех, че успелите адвокати се обличат елегантно. Явно съм грешала, защото тате е на светлинни години от елегантния стил. – Едно птиче ми каза, че с майка ти сте на различни мнения.
- Да, така е. – той се приближава и сяда на леглото, а аз се изправям и кръстосвам краката си. – Просто, тя не приема факта, че ние сме различни от другите, че сме специални!
- Знам миличка. – следва утешително потупване по крака от негова страна. – Но, не можеш да я виниш, тя не е искала да бъде такава!
- Кажи го с името му татко!
- Тя не е искала да бъде вълк, Анди! Знаеш, че и аз, и майка ти, следователно и ти, сме чистокръвни вълци, защото и двете роди в продължение на десетилетия са били такива, но тя просто не е желаела това. Искала е друг живот.
- Да, да, знам това! – едногласче в главата ми упорито ме кара да задам въпроса, който ме измъчва. –Татко, чудех се... Нали, само се чудех де, ъъъ, дали има други като нас?
- Да, някъде сигурно има, но тук сме сами скъпа. А сега хайде на обяд! – той скачабодро от кревата и с широки крачки излиза от стаята.
А дали... Не, не, не. Замислям се за случката в кафето. Това красиво момче секазва Браян О'Конър, както научих от Мейв. Преместил се преди седмица съссемейството си тук и все още никой не знае кой е, но всички знаят, че е страннаптица и, че е особняк. Мамка му, та за момент си представих, че и той е катомен и тичаме в гората, освободени от всичко... Не, не е такъв, а най –обикновен дръвник. Готин е, но е дръвник! Спирам да мисля за него, обещавам си,но въпреки това ума ми не ме слуша. Ядосано се первам лекичко и слизам постълбите за обяд.