Лунна светлина /ЗАВЪРШЕНА/

Глава 4

Отново съм в гората. Хладният януарски вятър гали козината ми и аз тичам, освободена от всякакви грижи и мисли. След като улових няколко зайци, защото се провалих при сърните, сега тичам към малкото езерце. Днес няма ловци, затова съм спокойна, а и съм скрила колата си по-добре, за всеки случай. След малко стигам, навеждам да пия вода и утолявам жаждата си, но усещам, че не съм сама. Обръщам муцуната си наляво, после надясно и забелязвам една сянка. Странно. Наблюдавам я още малко и изведнъж тя изчезва сред високите дървета, но не като с магическа пръчка, ами избягва. Подушвам въдуха. Не е възможно! Мама и татко останаха вкъщи, затова не би трябвало да мирише на вълк. Но тази миризма... Тя е на непознат вълк. Въодушевена, внимателно тръгвам натам, където видях сянката и отново я съзрявам в далечния край на гората. Използвайки снега за прикритие го поглеждам. Невероятен мъжки вълк стои пред мен! Козината му е гъста, значи е млад, с цвят на мед, а на места придобива по-тъмен отенък на кафявото. Зад ушите му и по муцуната е черна. Краката му са силни и гъвкави.
След малко той се снишава и по този начин виждам само рунтавата му кафява опашка и част от гърба. Какво ли дебне? Ето го и отговора на въпроса ми: той скача и улавя снежнобял заек. Разкъсва го и започва да се храни. Кой ли е той? От къде ли е? Дали да не разкрия? Май не е добра идея, изглежда ми много силен, а и е много голям, може да ме сметне да враг. Но това тук е моя територия. И все пак не се решавам. Продължавам да го гледам. Той се обръща и виждам сините му очи. Толкова са ми познати... Опитвам се да си спомня на кой принадлежат, но не се сещам. Той приковава същите тези очи в мен, оголва белите си зъби и прикляква, готов за битка. В мен ли вижда заплаха? Изправям се и в отговор също оголвам зъбите си, той само изръмжава. Приближавам се, но той се обръща и побягва. Решена да видя кой е този великолепен вълк, аз тръгвам след него. Обикаляме гората и за малко да го настигна, но той прави рязък завой и го изпускам от поглед. Подушвам въздуха. Наблизо е. След малко мярвам медената му козина сред дърветата и след като стигам там, той вече е много далеч. По дяволите, близо бях! Сега сигурно никога няма да се върне в тези гори.
Стигам до кабриото и мисля за вълка, който е някъде тук, мисля за приковаващите му сини очи и за прекрасната козина. От къде познавам тези очи? Ох, не мога да се сетя! Запалвам колата и се връщам у дома. Влизам през входната врата и се устремявам към хола. Няма родители! Влизам в кухнята – не, няма никой. Къде ли са? Няма ги и в спалнята им. Поглеждам през прозореца и ги виждам навън, седнали на една пейка, която направихме с татко още когато бях малка, прегърнали се. Решавам да ги оставя и слизам долу да ям.
Докато се гощавам с шоколадов сладкиш, след като изядох цяла чиния месо с гъби, те влизат през вратата и се упътват към мен.
- Хей миличка! – татко ме прегръща и сяда до мен, като си взима предпоследното парче торта.
- Здрасти Анди! – казва и мама, която пък взима последното парче и сяда от другата ми страна. Хммм, много са весели, но нищо, нямам търпение да им разкажа за медения вълк.
- Здрасти, здрасти! – ухилвам се аз. – Слушайте ме сега. Докато тичах в гората за не знам кой път, случайно видях мърдаща сянка и миришеше на непознат вълк. Е, е? Е да, имаше вълк! С медна козина и сини очи, който не знам откъде съм виждала.
- Сигурна ли си? – татко ме поглежда сериозно.
- Да, татко. Аз се приближих, докато той ядеше и като ме видя, ми изръмжа, а аз му оголих зъби. Приближих се към него и той побягна, но аз го последвах. Обаче той свърна по някаква пътечка, която не бях виждала досега и го изгубих от поглед. След малко пак го видях, но не можех да го настигна.
- Но как? Кой е този вълк? – пита ме учудено мама. Макар тя да не иска да е върколак, все пак е такава и май започва да го приема.
- Не знам. Първо помислих, че сте вие, но не миришеше на вас.
- Утре ще я видим тая работа. – казва тате и лапва парченце сладкиш.
- Аз пък мисля, че познавам вълка. – отвръщам и се потупвам в гърдите.
- И кой е? – виждам как мозъкът на мама преосмисля информацията.
- Ами, все още не знам, но познавам тези сини очи. – изяждам си тортата и ставам. – Ставам, имам много домашни.
***
Вече сме голямо междучасие, а Браян още го няма. Е, не забелязах първа аз, а Мейв.
Сутринта се събудих с все още неотговорените въпроси кой е този вълк и откъде познавам тези сини очи. След като през първите три часа огледах всички съученици и не видях никъде същите очи се отказах и сега седим в столовата, докато Мейв ми разказва за някакво ново гадже, а аз дъвча уморено салатата, която си взех. Няма пак да се прецакам с онези гадни спагети.
- Анди!
- Ъъъ? – питам аз, все още унесена в мисли.
- Ти изобщо слушаш ли ме?
- А не, такова де, да... абе не.
- Така си и мислех. Казвах ти за Брус, новото ми гадже.
- Да, да, това го чух. – отвръщам разсеяно аз.
- Мхм. – Мейв грабва вилицата си и си бодва от салатата ми. С пълна уста почва пак да ми разказва за Брус, но след малко замълчава и ме поглежда въпросително.
- Какво? – много мразя да ме зяпат.
- Анди, защо си нямаш гадже? – първо си мисля, че се шегува, но изражението й е сериозно.
- Защо да си имам?
- А защо нямаш? – много е упорита. Чувствам се все едно съм на кръстосан разпит.
- Защото чакам подходящия.
- Да не би да дойде на бял кон? Миличка, хвани се в ръце! Изобщо имала ли си досега гадже?
- Ами... – замислям се за секунда, а тя продължава да ме гледа укорително. – Мда, имала съм.
- И кой? – май не помни.
- Били Рей.
- Ха-ха. – Мейв се залива от смях и момчетата от другата маса я поглеждат недоволно. – И си мислиш, че когато едно пияно момче на 15 те помоли да му станеш гадже и ти се съгласиш, а на следващия ден се карате като куче и котка, на по-следващия късате, се брои? Ааа не, трябва ти истинско гадже! – тя избърсва сълзите си от смеха.
- Виж, много ти благодаря, но предпочитам да не се месиш в любовния ми живот! – отвръщам й ядосано аз.
- И наричаш това любовен живот? – тя е на път отново да се разсмее.
- А и чакам... – продължавам аз, като се правя, че не съм я чула. - да усетя тръпката и пеперудките в стомаха.
Мейв направо се залива от смях, толкова, че не може да си поеме въздух. Обидена, ставам, взимам чантата си и се запътвам към стаята по английски.
- Чакай, чакай. – Мейв все още се смее, но ме последва и застава до мен. – Съжалявам, но все едно слушам как баба разказва за живота, когато е била млада.
- Е, аз няма да променя мнението си само защото не ти допада. – тя сподавя кискането си и застава пред мен.
- Споко де! Шегувах се.
- За сметка на мен! – поглеждам я кръвнишки, а това само я кара да се закиска на глас, но го прикрива като се преструва, че кашля.
Продължаваме да вървим, но изведнъж бие звънеца за пожар.
- Анди, какво става? – Мейв ме поглежда с голям ужас в очите. Когато е била малка къщата на родителите й се е запалила и за малко да ги убие, но пожарникарите ги спасили навреме, затова сега има панически страх от огън.
- Спокойно Мейв, сигурно е грешка или пък просто упражнение. Спокойно миличка. – прегръщам я през рамото.
- Не е упражнение! Моля всички ученици и учители да се запътят през входовете и да излязат на безопасно място навън до второ нареждане. Не е упражнение! Моля всички ученици и учители да се запътят през входовете и.... – гласът на директорката ни бучи през микрофоните в коридора. С Мейв бързо излизаме през задният вход, където са и всички останали. Звънеца все още не спира. Подушвам въздуха. Не, изобщо не мирише на пожар, даже и на пушек. Оглеждам училището и от никъде не виждам да излизат пламъци или да се процежда черен гъст дим. Господин Мориарти и още една госпожа ни съобщават, че няма опасност и че всички трябва да отидем в салона. Като послушно стадо овце се придвижваме натам и понеже няма достатъчно столове, някои стоят прави. Директорката ни, госпожа Хопкинс, ниска и набита жена на средна възраст, застава пред нас и държи микрофон в ръка.
- Проба, проба, едно, две, три. Така, драги ученици и учители. Съжалявам за паниката, но няма никакъв пожар. – тя наглася очилата си по-удобно и продължава. – За днес няма да имате повече часове, но утре ще ви очакваме отново. Повтарям, съжалявам за паниката, която предизвика един човек и който ще бъде наказан. Този човек, дами и господа, е Браян О'Конър. – гледам я ококорена и не мога да повярвам. Браян е направил всичко това? Но защо? А къде е той изобщо? – Господин О'Конър в момента чака в кабинета ми, за да получи наказанието си. Свободни сте. – тя подава микрофона на друга госпожа и се отдалечава.

Още не мога да повярвам.Сигурно щях да стоя така доста дълго време, ако Мейв не ме бе дръпнала заръката. След като успяваме да се проврем през вратата, която бълва ученици навсяка милисекунда, се запътваме към "При Грейс."

                                                                              *Мейв*