Лунна светлина /ЗАВЪРШЕНА/

Глава 9

- Добре ли си Анди?
- Супер съм, но не съм гладна. – гледам с отвращение картофите в чинията си. – Училищната храна е отвратителна!

Столовата е претъпкана и шумна. Знам, че винаги е било така, но едва сега това ми прави впечатление. Гледам тълпите деца в не толкова голямото помещение и търся с очи човека, който досега не видях в часовете. Да, за него говоря.
- За него ли си мислиш? – тихичко ме пита Мейв. Толкова тихо, че обикновен човек не би чул изречението, но аз не съм обикновена.
- Да. Толкова ли ми личи? – въздъхвам шумно.
- Не, просто аз те познавам прекалено добре.
- Край, това е, повече никакво мислене за него. – наум стискам палци да ми повярва.
- Миличка, наистина ли си мислиш, че толкова лесно ще забравиш първата си голяма любов?

- Той не е голямата ми любов Мейв! Той е просто... момче. – напразно се опитвам да я убедя, но си мисля, че се опитвам да убедя себе си.
- Аха, щом казваш. – тя ме поглежда и се съсредоточава върху наполовина написаното си съчинение за другия час.
Изобщо не е толкова лесно да го забравя, колкото първоначално си мислех - той ми се привижда във всяко ъгълче на стаята, седнал на всеки стол, навсякъде по коридорите. Мелодичният му глас ме следва където и да отида и надвиква и най-силната музика. Дали да кажа на Мейв за сънищата ми с него? По-точно как го целувам на сън? Да бе да, тя сигурно ще каже "Или си измисляш, или наистина си полудяла" и ще се изсмее. Не, по-добре изобщо да не го споменавам пред нея или пред някой друг. Но къде е той наистина? Чакам с нетърпение часовете, за да видя арогантното му изражение и се нацупвам ядосано, когато него го няма. Защо толкова се влюбих в него? Още откакто се сблъскахме в кафенето, той ми влезе под кожата. Но защо, защо по дяволите? Дали защото е божествено красив, или е това негово арогантно поведение, което ме кара да полудявам? Не знам отговора, но знам, че наистина съм хлътнала по него, яката. Прекрасните му сини очи, тази коса... А и като вълк е невероятно красив! И в двете си форми ме подлудява, но съм убедена, че аз не му действам така. Та каква съм аз – невзрачна, никакъв опит с момчета, непопулярна... А той, той... Той може да спечели всяко момиче с външността си, но досега съм го виждала само да се целува... Не, не онзи спомен, защото помня колко ме боля и не мисля да си го причинявам отново. Това е, просто го харесвам и не мога да си го избия от главата.
- Здрасти момичета! – дали не си въобразям? Не, няма как, този глас принадлежи само на един човек. Вдигам учудено поглед и да, той стои точно пред мен и ме изпепелява с поглед. Облечен е с дънки и кожено яке. Взима другият стол на масата, обръща го, като столът се озовава с облегалката към масата и премята крака си елегантно. – Андреа, ще те чакам след училище на мястото, където се видяхме за пръв път. – той ми намига.
Мейв тъкмо отваря уста, но аз бързо я сритвам под масата, а на свой ред тя ме поглежда ядосано и млъква.
- Браян. – аз преспокойно се обръщам към ослепителната му усмивка и сините очи. Ако не се разтопя като желе, добре ще да е. – Върви в ада.
- Веднага след теб скъпа. Ще те чакам там. – той бързо се изправя и се отдалечава.
- Това пък какво беше? Къде ще те чака? Анди, я ми обясни. – Мейв още ме гледа ядосано. – И защо така ме ритна? Сигурно перфектно гладката ми кожа се зачерви!
- Еха, ти нямаш никакво самочувствие Мейв! – отвръщам с ирония и завъртам очи. – И какво да ти обяснявам?
- Искам да ми обясниш къде е мястото, където той иска да се видите. – тя изрича всяка дума супер бавно, като на малоумно детенце.
- Откъде да знам пък аз, за Бога?
- Къде се запознахте и срещнахте за пръв път? – тя слага химикалката на масата и опира брадичка в ръката си. – Ами да! Как не се сетих по-рано! Кафенето! – Мейв плясва въодушевено с ръце, все едно е разкрила супер заплетена история.
Само, че аз не съм много убедена, че срещата ни е в "При Грейс". Ако беше в кафенето, щеше ли да ми намига така и да не уточнява къде ще е? Едвам не плясвам с ръце като Мейв. Ама то е очевидно – иска да се срещнем в пещерата!
- Виж, не искам да се меся, в както ти го нарече, "любовният ти живот", но категорично и изрично ти забранявам да се срещаш с Браян!

***
Вдишвам дълбоко чистия въздух, докато отмествам клонките и листата от входа на пещерата и пристъпвам напред с разтуптяно сърце. Закъснях! Браян каза да дойда след училище, но не, Мейв прекара половин час у нас за да се убеди, че няма да хукна насам. Добре, че майка й се обади и ме спаси. Пристъпвам към влажната вътрешност, а в края онази бледа светлинка отново трепти. След едно препъване се озовавам там, бутам леко вратата и спокойно пристъпвам. Боже мой! Той... аз... Боже! Няма думи на света, който да го опишат!
На пръсти се приближавам към леглото и го поглеждам. Едната му ръка лежи върху корема, разкриващ перфектна мускулатура, другата лежи до тялото му, устните му са полуотворени, прекрасните му сини очи – скрити от клепачите, завършващи с дълги мигли, за които всяка жена би убила, а русата му коса е сексапилно разбъркана. Гледам го като в транс. Докато гърдите му се вдигат и спускат спокойно, аз не мога да си поема дъх. Прилича ми на гръцки бог, на Адонис... Но не! Той е Браян! Наистина е великолепна гледка!
Вдигам ръката си и прокарвам пръсти през меката му руса коса. Божичко, какво ми става? Опитвам се да отдръпна ръката си, но тя вече не е подвластна на мозъка ми и продължавам да галя косата му, след това прокарвам ръка по меката му долна устна. Той едновременно отваря очи, усмихва се лукаво като самия дявол и стисва здраво китката ми. Мамка му, мамка му, МАМКА МУ! Какво изобщо ми става?
- Много съм неустоим, нали Андреа? – пита нагло.
- Върви по дяволите! – извиквам му аз.
- Ти си първа скъпа! – той не сваля усмивката си.
- Не съм ти скъпа! – бясна му отвръщам аз, опитвайки се да освободя ръката си от желязната му хватка, но той само ме стисва по-силно.
Стрелкам го с убийствени погледи и използвам цялата си сила на вълк, за да се измъкна, но изведнъж Браян ме дръпва много силно и аз безпомощна падам върху него. Той още стиска китката ми, а с другата си свободна ръка ме прегръща през кръста. Поглеждам го ядосана и неволно ахвам, когато той нацупва устни и с изненада установявам, че сега изглежда по-великолепен от когато и да било! Сините му очи хвърлят весели искрици. Вдишвам дълбоко аромата му, докато се наслаждавам на допира му. Усещам силата на тялото под мен.
- Дължиш ми целувка. – прошепва той. В този момент се сепвам. Та той упражнява красотата си над мен, по дяволите!
Използвам момента на разконцентриране от негова страна и бързо се изплъзвам от силните му ръце, скачам на крака и почти изтичвам до вратата. Тъкмо посягам към дръжката, когато той препречва пътя ми.
- Добре, съжалявам Андреа! – той вдига ръце в жест на помирение.

- За кое по-точно? – питамс леден глас и въпросът ми го озадачава. Браян прекарва ръката си през косатана същото място, където бяха моите пръсти. Прехапвам нервно устната си.
- Предполагам, че за всичко.
- Тогава защо целуна онази идиотка? – и отново – МАМКА МУ! Нямам ли нещо, коетода преосмисля думите ми, преди да ги изстрелва безрасъдно? Той ме поглежда тъпо,но явно си припомня и се ухилва - отново.
- Да не би да ревнуваш?
Това изречение ме изкарва извън релси! Приближавам се към него като ядосанакотка и с всички останали ми сили го удрям през лицето, така че дланта ми да сеотпечата на бузата му. Още по-ядосана от преди изхвърчам от стаята и побягвампрез пещерата право навън, но го усещам след мен. Продължавам да тичам и почтистигам до къщата ми. Той още е след мен.
- Остави ме на мира, по дяволите! – изкрещявам и влизам на безопасно място отнего, но не и от мен самата.

КОМЕНТИРАЙТЕЕ, ОБИЧАМ ВИ <3