Лунна светлина /ЗАВЪРШЕНА/

Глава 13

Оказва се, че не мога да престана да мисля за него. Дори когато опитах мекотата на устните му, Браян не ми излиза от главата. След студеното му отношение в училище прекратих най-безцеремонно всякакви коментари и опити на Мейв да разбере какво точно става, главно, защото и аз самата не зная.
- По дяволите Анди, не разбирам защо не искаш да говориш за него. – Мейв яростно ме поглежда изпод слънчевите си очила. Разхождаме се в двора на училището и както винаги най-добрата ми приятелка е любопитна като сурикат.
- Мейв, престани. Не искам и това е.
- Ама вие сте тооооолкова сладки заедно... – тя примирено вдига ръце, когато я стрелкам с поглед. – Добре де, добре, преставам.
Обръщаме се да влизаме в сградата, но на вратата се блъскам в познато тяло, излъчващо опасна топлина.. и хладна агресия. Позната ръка ме хваща грубо над лакътя и ме повлича обратно назад, но аз се изплъзвам от настойчивата атака и заставам войнствено до Мейв. Поглеждам го право в очите и съм стъписана от вида му – косата му спешно се нуждае от подстрижка, тъмните кръгове под очите му са заплашително големи, а сините му очи искрят от гняв... и безсилие. Най-много съм изненадана от последното си откритие, но нямам много време да мисля. Чувствам как Мейв бързо се оттегля от бойното поле и ни оставя сами. Страхливка! Настръхвам при мисълта за предстоящия словесен двубой, но такъв не следва. Браян просто се прибрижава към мен и ме мята на рамо като чувалче със сено. Не се давам лесно – викам, крещя безумно, хапя, драскам и размятам крайници във въздуха, но срещам единствено стоманените му мускули. Остава ми да гледам земята под дългите му крака и обидено да преглъщам срама, че съм провесена надолу с главата като мръсна парцалена кукла.
Усещам играта на мускулите му, желязната хватка на ръката му, с която е обвил талията ми и учестеното му дишане. Ръката му излъчва едновременно хлад и топлина, но не приятна и спокойна топлина, а изгаряща мислите и чувствата ми, разконцентрираща трезвата ми мисъл и сепваща дъха ми.
Виждам, че сме в пещерата чак когато ме стоварва като мръсно коте на пода и най-нагло ме гледа как го обсипвам с обиди.
- Спря ли? – гневно си поемам дъх и отсечено кимвам.
- Можеше да кажеш просто ела с мен, за Бога! – ядосано го поглеждам в очите и веднага свеждам глава. Тялото му излъчва опасна вибрация, а очите – животинска ярост.
- И щеше да дойдеш? Слушай, имаме по-големи проблеми от наранените ти чувства, госпожице Отис. – смаяно го гледам. Кой е той, че да ми говори така? А дали изобщо осъзнава, че той е причината за всички тези бушуващи като непокорна река в мен чувства?